вторник, 7 юли 2009 г.

Тоз, който умря за мен

Преди години имах силно желание да отида мисионерка в някоя чужда страна, но на всяка стъпка срещах препятствия, които не ми позволяваха да осъществя желанието си. Годините бързо минаваха, докато най-после реших да отида да живея в Калифорния, на тихоокеанския бряг.
Суров беше животът в тая рудничарска страна, където със семейството си се установих да живея.
Веднъж чух да разказват за един работник, болен от туберкулоза, който живеел в усамотена къща вън от града.
- Той е толкова зъл - ми казваха, че никой не може да стои при него, та и другарите му само веднъж на ден му носят храна,поставят я наблизо, за да може да я вземе, и си отиват. Някой ден ще
го намерят мъртъв - колкото по-скоро, толкоз по-добре. Навярно той никога не е имал близки.
Три дни наред тая тъжна история ме преследваше и аз сторих всичко възможно, за да намеря някой да ме заведе при него. Всички обаче равнодушно отказваха. Най-после ми хрумна мисълта: "Защо да не отида сама? Ето мисионерска работа! Нали търсех такава?"
Когато най-после реших да отида, бързо изкачих хълма, зад който се намираше малка къщица, състояща се само от една стая. Вратата беше отворена и в единия ъгъл се виждаше легло от слама и няколко вехти одеяла. Там лежеше умиращият. Грехът бе оставил страшни белези по лицето му и ако не знаех, че не може да се движи, бих избягала. Щом съгледа сянката ми върху пода, той повдигна глава и ме посрещна с ужасно проклятие. Като пристъпих още няколко крачки, други проклятия последваха.
- Не говорете така, приятелю - казах аз.
- Не съм ви никакъв приятел, аз нямам приятели! - извика той.
- Но аз съм...
- Вие не сте ми приятелка. Никога не съм имал приятели, нито пък ми трябват - изсъска той и нови проклятия се изсипаха върху мен.
Аз оставих на леглото му плодовете, които му бях донесла, и като отстъпих няколко крачки назад, застанах на прага и го запитах помни ли майка си. Така, мислех си аз, може би ще се засегна някоя нежна струна в душата му. Но в отговор той я прокле. Запитах го имал ли е жена, но той и нея прокле. Заговорих за Бога, но и Него прокле.
Опитах се да заговоря за Исуса и смъртта Му за нас, но той ме пресече с проклятия и каза:
- Всичко това е лъжа: никой никога не е умирал за другите.
Отидох си натъжена и обезкуражена. "Знаех, че ще е безполезно" - си казах аз. На другия ден пак отидох. Две седмици наред непрекъснато ходех всеки ден, но той не прояви никаква любезност, нито признателност. В края на втората седмица реших да не ходя вече. Същата вечер, като приспивах малките си момченца, не споменах болния в молитвата си както обикновено. Малкият Чарли забеляза това и ме подсети:
- Мамо, ти не се помоли за лошия човек.
- Не - казах аз с въздишка.
- Отказа ли се вече от него, мамо?
- Да, тъй ми се струва.
- Ами Бог отказал ли се е от него, мамо?
Не можах да заспя цяла нощ. "Тоя човек умира тъй озлобен към света и никой не иска да знае" - си мислех аз. Оттеглих се сама да се помоля, но щом коленете ми допряха пода, силно изобличение ме обзе и аз почувствах колко малко значение имаха молитвите ми. Нямах вяра, нямах онова силно желание и воля, които движат планини, само някакво съжаление ме подтикваше. Какъв срам за мисионерското ми усърдие! Аз паднах на лице и извиках:
- О, Исусе, дай ми поне отчасти да видя колко струва човешката душа!
Стоях коленичила, докато Голгота за мен стана реалност, същност. Не бих могла да опиша тия часове. През тази нощ разбрах, че човешката душа трябва да се потърси. Видях Господа както никога по-рано.
Като се върнах в столовата, мъжът ми каза:
- Е, какво стана с твоя болник?
- Той ще бъде спасен - отговорих аз.
- А как? - запита той.
- Господ ще го спаси. Как - не зная, но Той ще го спаси - отговорих аз.
На следващата заран научих още един урок по християнска работа.
Въобще друг път аз си свършвах работата заран, а след обяд се обличах, слагах си ръкавиците и щом се позахлади и засенчи, превалях малкия хълм за удоволствие и разходка. Тоя ден обаче, щом момчетата ми отидоха на училище, оставих работата си и без да чакам сянка и прохлада, бързо се упътих към баира. Отивах не да видя болник, а да спечеля една душа. Бързах. Човекът щеше да умре.
Като вървях, една съседка излезе от дома си и ми каза:
- Иска ми се и аз да дойда с вас.
Нямах желание да я взема, но сметнах, че така е по-добре.
Божиите планове бяха много по-добри от моите. Малкото й момиченце дойде също с нас и когато стигнахме колибата на болния, съседката ми каза:
- Аз ще ви почакам тук. Няма да се бавите, нали?
Болният ме посрещна както обикновено с клетви, но този път не ме заболя както преди. Докато изливах легена с вода и сменях кърпата
за лице, нещо, което всеки ден вършех и за което той никога не бе ми благодарил, веселият смях на момиченцето огласи хълма.
- Какво е това? - попита болният.
- Едно момиченце ме чака вън.
- Ако обичате, повикайте я - каза той с тон, по-различен от всеки друг път.
Аз застанах на вратата и извиках малката, която щом погледна вътре, се отдръпна и каза:
- Страх ме е.
Аз я улових нежно за ръка и казах:
- Горкият човек е болен и не може да стане, а иска да те види.
Тя беше същински ангел - с благи сини очи, златни къдрици и сияйно лице. В ръката си държеше букет от полски цветя, които беше набрала в полето. Като се наведе към болния, тя каза:
- Жал ми е за тебе, заповядай тези цветя. Той сложи костеливата си ръка върху цветята, върху нейната малка розова ръка и едри сълзи се
зарониха по страните му.
- И аз си имах някога малко момиченце, но то умря. Казваше се Лили. Тя ме обичаше. Никой друг не ме е обичал. Аз щях да бъда друг, ако тя беше жива. Откакто тя умря, аз намразих всички.
Сега вече улових ключа за неговото сърце и изведнъж заговорих:
- Когато ви питах за майка ви и за жена ви, вие ги проклехте.
Те сигурно не са били добри към вас, защото никой не би проклел добрата си майка.
- Добри? Вие не знаете какви бяха те. Такива жени вие надали сте виждали!
- Е, добре, ако момиченцето ви бе живяло и пораснало между тях, и то би заприличало на тях. Вие не бихте искали да стане така, нали?
Изглежда, че той никога не бе мислил върху това, та втренчено ме загледа, след което с болка извика:
- О, Господи, не! По-скоро бих я убил. По-добре, че умря.
Протегнах ръка, хванах клетника и казах:
- Благият Бог не е искал тя да бъде като тях, и затова я е взел при Себе Си, за да я предаде на грижата на ангелите. Той я пази за вас. Сега тя ви чака. Не искате ли да я видите пак?
- Хиляди мъки бих претърпял само да можех да я видя пак, да можех да видя пак малката си Лили!
Тоя момент ми представи щастливия случай да разкажа старата, блажена повест. Чувствах се тъй близо до Голгота. Докато говорех, лицето на болния бледнееше, той се мяташе като в агония, задушаваше се, поемаше тежко дъх и най-сетне стисна ръцете ми и каза:
- Какво разправяхте вие, нещо за говорене с някого, когото не виждаме?
- Да - отвърнах аз с молитва. - Аз Му казвам всичко, каквото искам.
- Кажете Му сега, кажете Му, че искам да видя момиченцето си пак, кажете Му всичко, кажете Му както искате!...
Аз хванах детските ръчички и ги поставих върху треперещите ръце на болния. Тогава коленичих заедно с детето и му казах да се помоли за тоя баща, който е изгубил малката си Лили. И детето се помоли така:
- Мили Исусе, тоя човек е болен... и е изгубил малкото си момиченце, и му е мъчно за него. И на мене ми е мъчно за него. Помогни му и му кажи къде да намери момиченцето си. Моля Ти се, направи това.
Амин.
Небето като че ли се отвори над нас. Пред нас като че стоеше Исус с прободени ръце и нозе.
Детето се изплъзна и се отправи към вратата, но болният повтаряше:
- Кажи Му още, кажи Му повече, кажи Му всичко. Но ти не знаеш...
И той изля всичката си душа пред нас в такава изповед, която аз едва бих понесла, ако не бях подкрепена от Този, с Когото бях отишла.
Дните минаваха. Болният здраво се държеше за Могъщата Спасителна ръка, за "Тоз, Който умря за мен". Той живя още няколко седмици. Бог искаше като че ли да подчертае промяната. Един ден, като му разправях за едно събрание, той каза:
- Бих искал поне веднъж да ида на събрание. Никога не съм посещавал такива неща.
Реших да уредя едно събрание в неговата стая.
Много от работниците рудокопачи изкачиха хълма и изпълниха стаята му.
- Сега, момчета - каза той - коленичете всички и нека Доди разкаже за "Тоз, Който умря за мен".
Бях свикнала да мисля, че жена не бива да говори на събрание, но тук ми се виждаше естествено да заговоря и аз се опитах да разкажа
простата повест за кръста. След малко той каза:
- Момчета, не можете да си представите какво чувствам, иначе бихте заплакали. Вдигнете ме, момчета, искам да кажа нещо.
Повдигнаха го и като кашляше и тежко дишаше, той каза следното:
- Момчета, вие знаете как водата тече в шлюзовете и отвлича всички нечистотии, а златото остава на дъното. Кръвта на Този, за Когото тя разказа, мина сякаш през душата ми точно така. Кръвта отвлече всичко, почти всичко и ми остави надеждата да видя пак малката си Лили и Този, Който умря за мен. Момчета, не можете ли да Го обикнете и вие?
След няколко дни погледът му се измени. Краят наближаваше.
Когато си отивах, аз му казах:
- Какво да кажа тази вечер, Жак?
- Само лека нощ - отвърна той.
- А какво ще ми кажеш, като пак се видим?
- Добро утро, горе там.
На следващата заран вратата беше затворена и като влязох, намерих двама от работниците, седнали мълчаливо до една широка дъска,поставена на два стола. Те откриха покривалото и аз погледнах лицето, чието изражение бе смекчено, приело Божи образ.
- Само да бяхте видели, когато издъхваше! - казаха те.
- Разкажете ми!
- Към полунощ изведнъж лицето му се озари, оживи се и той усмихнато каза: "Отивам, момчета. Кажете й, че отивам при Лили. Кажете й, че отивам при Този, Който умря за мен" - и издъхна.
Коленичих, сложих ръка върху студените му ръце, които някога са били опетнени с човешка кръв, и се молих в себе си да мога да разбирам все повече и повече стойността на човешката душа и по-дълбоко да схвана Христовото състрадание, изразено с думите: "Бог не благоволява в смъртта на нечестивия."


Източник: Божи Дар Християнски портал

Няма коментари: