вторник, 28 юли 2009 г.

Тъмницата на огорчените

А по-старият му син беше на нивата. И като си идеше и се приближи до къщата, чу песни и игри. И повика един от слугите и попита що е това. А той му рече: "Брат ти си дойде и баща ти закла угоеното теле, защото го прие здрав." А той се разсърди и не искаше да влезе. И баща му излезе и го молеше. А той в отговор рече на баща си: "Ето, толкова години ти работя, и никога не съм престъпил някоя твоя заповед. Но на мене нито яре не си дал някога да се повеселя с приятелите си. А щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците, за него си заклал угоеното теле." А той му каза: "Сине, ти си винаги с мене, и всичко мое твое е. Прилично беше да се развеселим и да се зарадваме. Защото този твой брат бе мъртъв и оживя; и изгубен бе и се намери." (Лука 15:25-32)

Той се разсърди и не искаше да влезе.

Лука 15:28

Случаят с по-стария брат.

Труден случай, защото човекът изглежда толкова добър. Поддържа стаята си подредена и носа си - чист. Играе според правилата и изпълнява всичките си задължения. Характеристиката му е безпогрешна. Неговият престиж? Скърца от чистота. А какво да кажем за верността му? Докато брат му си живее живота, той стои в къщи и работи по нивите.

Погледнато отстрани, той притежава всичко, което един баща би могъл да желае от сина си. Но отвътре е противен и празен. Обзет от ревнивост. Погълнат от гняв. Заслепен от огорчение.

Помните историята. Това навярно е най-известната притча, разказана от Исус. Тя е последната от трите притчи в Лука 15 глава - три разказа за три празненства.

Първото започва след като един овчар намира овцата, която е изгубил. Той има още деветдесет и девет други. Би могъл да се примири и да я пише в загуба. Но овчарите не разсъждават като бизнесмени. Затова започва да я търси. А когато открива овцата, той я занася обратно в стадото, накосява най-хубавата трева за нея и организира гощавка, за да отпразнува събитието.

Второто празненство става пред една къща. Жена изгубва една драхма. Това не е единствената й пара, както можете да заключите от нейната реакция. Тя премества мебелите, взема метлата и помита цялата къща, за да я намери. А когато я открива, изтичва с викове на улицата и кани съседките си на гощавка, за да отпразнува събитието.

После следва разказът за изгубения син. Момчето, което разбива сърцето на баща си, като взема наследството си и изчезва. Той продава достойнството си срещу бутилка уиски и самоуважението си срещу кочина. После идва разкаянието на сина и решението да се завърне у дома. Той се надява баща му да му даде някаква работа в стопанството и стаичката до плевнята. Но намира един баща, който не е преставал да пази мястото му на масата и да пали външната лампа. Бащата толкова много се радва да види сина си, че никога няма да предположите какво прави. Точно така! Организира празненство! На нас, блудните синове, които обичаме празненствата, това ни харесва, но по-старият брат побеснява. "А той се разсърди." (28 ст.) Не е трудно да разберем защо. "Значи това е начинът да получиш признанието на семейството си?" Той сяда на прага и се намусва.

Случвало ми се е и на мен. И аз се сърдих на едно празненство. Беше Рождество Христово. Бях в четвърти клас. Четвъртокласниците вземат тържествата много насериозно, особено когато са свързани с подаръци. Теглихме си листчета с имена за размяна на подаръци. Тъй като не знаеш кой е изтеглил твоето име, се налага да подхвърляш намеци доста гръмогласно. Не пропуснах нито една възможност. Исках "Шести пръст" - пистолет играчка, който се закрепваше на дланта и приличаше на шести пръст. (Честна дума, не си измислям!) Най-накрая настъпи денят за отваряне на подаръците. Бях напълно убеден, че ще получа пистолета си. Всички в класа бяха чули намеците ми. Нахвърлих се на опаковката, разкъсах кутията и... знаете ли какво видях? Комплект за писма. В стил Дивия запад. Хартия и пликове за писма с коне по ъглите. Уф! Вероятно е останал от предишната Коледа. Десет-годишните момчета не пишат писма! Какво си мислеше този? Без съмнение някоя майка е забравила за подаръка и едва тази сутрин е изтичала до килера, за да потърси нещо. Завържете ръцете и краката ми и ме хвърлете в реката. Бях обезумял. И разстроен. Така пропуснах празненството. Бях там, но ми беше много тъпо.

Така постъпва и големият брат. Той също се чувства жертва на несправедливост. Когато баща му излиза да го повика, той пуска в действие списъка с жестокостите в живота му. От думите му излиза, че неговите злочестини започват още в деня на раждането. "Ето, толкова години ти работя, и никога не съм престъпил някоя твоя заповед. Но на мене нито яре не си дал някога да се повеселя с приятелите си. А щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците, на него си заклал угоеното теле!" (29-30 ст.)

Оказва се, че и двамата синове преминават през кочина. Единият през кочината на непокорството, а другият - на самосъжалението. По-младият от тях се завръща у дома. По-старият остава. Той е все още в помията. И казва същите думи, които сте си казали, когато детето от съседната къща получи колело, а вие - не. Не е честно!

Това казала и Уанда Холоуей от град Чанълвко, Тексас. Когато се оказало, че нейната четиринайсетгодишна дъщеря няма да бъде избрана в състава на местните мажоретки, Уанда се вбесила. И решила да се захване сама. Уговорила наемник, който да убие майката на главната съперничка на дъщеря й, като се надявала, че това ще разстрои момичето и така собствената й дъщеря ще влезе в състава. До такива неща може да ви доведе огорчението. Ще ви накара да изгорите цялата къща, за да убиете мишката. За щастие, нейният план се провалил и Уанда Холоуей била заловена. Осъдили я на петнайсет години затвор. Било е излишно да я поставят зад решетките, за да я затворят. Тя вече се намирала в затвора на горчивината. Черното, студено огорчение не позволява лесно бягство. Стените се хлъзгат от негодувание. Подът на калния гняв сковава краката. Зловонието на предателството изпълва въздуха и пари в очите. Облак от самосъжаление прегражда тесния изход над главата.

Пристъпете навътре и погледнете затворниците. Жертвите са приковани към стените. Жертви на предателство. На насилие. Жертви на властите, на системата, на армията, на света. Те показват своите вериги, издигат гласове и хленчат. Хленчат ден след ден. Те се оплакват. Сърдят се на другите, които имат това, което те не притежават. Сърдят се. Целият свят е против тях. Обвиняват. Надупчените образи на враговете им са окачени на стената.

Хвалят се. "Аз спазвах правилата! Играх честно... Всъщност, по-добре от всички останали!" Хленчат. "На никой не му пука за мен!"

Сърдити. Начумерени. Обвиняващи. Надути. Хленчещи. Ако трябва да съберете всичко в една дума, напишете: Огорчени. Ако трябва да съберете всичко в един човек, той е в ямата. В тъмницата на огорчението.

Занданът, дълбок и тъмен, ви подканя да влезете.

Можете да влезете, знаете го. Достатъчно болка сте преживели. Достатъчно често са ви предавали. Можете да напишете цяла книга за това, как са ви отхвърляли, нали? Нима не сте били забравяни, изоставяни или зарязвани в студа? Вие сте потенциален затворник.

Както мнозина други, можете да предпочетете да се оковете с веригите на оскърбленията. Или можете да отстраните обидите, преди да са се превърнали в омраза. Можете да не отидете на празненството. Мястото ви е запазено. До една чиния стои вашето име. Ако сте дете на Бога, никой не може да отнеме вашето синовно право. Именно това казва бащата на по-стария син. "Синко, ти си винаги с мене, и всичко мое твое е." (31 ст.)

И точно това казва Бащата и на вас. Как се справя Бог с вашето огорчено сърце? Напомня ви, че това, което имате, е по-важно от другото, което нямате. Вие продължавате да имате своята връзка с Бога. Никой не може да ви я вземе. Никой не може и с пръст да я пипне. Може да сте загубили здравето си или да са откраднали парите ви, но мястото ви на Божията трапеза стои непокътнато.

Братът се озлобява, защото се съсредоточава върху това, което няма, и забравя другото, което притежава. Неговият баща му напомня (и на нас също), че синът има всичко, което винаги е имал. Работата си. Мястото си. Своето име. Своето наследство. Единственото нещо, което в този момент няма, са светлините на прожекторите. И понеже не пожелава да си ги подели с друг - пропуска празненството.

За да оставиш ревността и да се радваш на постиженията на съперника е нужна смелост. Искате ли да ви дам пример за такъв човек?

Пред десетки хиляди очи стои Абрахам Линкълн. Той е доста смутен. Неговото смущение не се дължи на мисълта, че ще произнесе речта при встъпването си в длъжност, а на амбициозните усилия на група добронамерени шивачи. Не е свикнал с подобно облекло - официално черно сако, копринена жилетка, черни панталони и лъскав цилиндър. В ръцете си държи голям абаносов бастун със златна дръжка, едра колкото яйце. Той се приближава към трибуната с шапка в едната и бастун в другата ръка. И с двете не знае какво да прави. В напрегнатата тишина след ръкоплясканията и преди речта, Линкълн се оглежда къде да ги постави. Накрая подпира бастуна в един ъгъл на перилата, но все още не знае какво да прави с цилиндъра. Може да го положи на катедрата пред себе си, но ще заеме много място. Или на пода... не, много е мръсно.

Тъкмо тогава напред излиза един мъж, поема шапката, връща се на мястото си и се заслушва внимателно в речта на Линкълн. Кой е той? Най-близкият приятел на Линкълн. За него президентът казва: "С него сме най-добрите приятели на света." Той е един от най-големите поддръжници на Линкълн през ранните години на управлението му. По време на големия бал при встъпването в длъжност той е удостоен с честта да придружава госпожа Линкълн. Когато се задава бурята на Гражданската война, много от приятелите на Линкълн си тръгват, но не и той. Доказва верността си, като обикаля Юга в ролята на негов посланик за мир. Умолява представителите на Юга да не се отцепват, а на Севера - да се обединят около президента.

Неговите усилия са големи, но вълната на недоволство се оказва по-мощна. Страната се разделя и нацията е потопена в кръвта на Гражданската война. Приятелят на Линкълн не доживява да види това. Умира три месеца след като Линкълн става президент. Изтощен от пътуванията, той се разболява и Линкълн остава сам срещу настъпващата война.

При известието за смъртта на своя приятел, Линкълн не скрива сълзите си и заповядва знамето над Белия дом да се свали в знак на траур. Някои предполагат, че ако не бе умрял, през 1864 г. приятелят на Линкълн щял да бъде избран за негов вицепрезидент и по-късно да го наследи на президентския пост. Кой знае? Със сигурност знаем само, че Линкълн е имал един истински приятел. Можем само да си представим колко пъти споменът за него е внасял топлина в студения Овален Кабинет.

Той е бил пример за приятел, пример за простителност.

Със същия успех този близък приятел е можел да бъде и враг. Преди двамата с Линкълн да станат съмишленици, те са били съперници, които преследвали една и съща цел в политиката. Но за нещастие по-известни са дебатите, отколкото приятелството помежду им. Дебатите между Абрахам Линкълн и неговия скъп приятел Стивън А. Дъглас. Но в най-прекрасния ден за Линкълн, Дъглас оставя настрани техните разногласия и поема шапката на президента. За разлика от по-стария брат, Дъглас чува по-висшия глас. И за разлика от него, той присъства на празненството. Ще проявим разум, ако направим същото. Ще проявим разум, ако се издигнем над раните си. Защото така ще присъстваме на окончателното тържество на Бащата - Празненството, което слага край на всички останали. Празненството, където не се допускат сърдитковци. Защо не дойдете и не се повеселите?


Макс Лукадо - Парчета живот

Няма коментари: