вторник, 28 юли 2009 г.

Приоритетите на Бога

Приоритетите на Бога

След няколко дни Той пак влезе в Капернаум; и се разчу, че бил в къщата. И веднага се събраха много хора, така че и около вратата не можеха да се поберат. А Той им говореше Словото. И дойдоха и донесоха при Него един паралитик. Носеха го четирима. И като не можаха да се приближат до Него заради множеството, разкриха покрива на къщата, където беше Той, пробиха го и спуснаха постелката, на която лежеше паралитика:

- Синко, прощават ти се греховете.

А имаше там някои от книжниците, които седяха и размишляваха в сърцата си: "Тоя защо говори така? Той богохулства. Кой може да прощава грехове освен Един - Бог?"

Исус като разбра веднага с Духа Си, че така размишляват в себе си, им каза:

- Защо размишлявате това в сърцата си? Кое е по-лесно да кажа на паралитика: "Прощават ти се греховете" или: "Стани, вдигни постелката си и ходи"? Но за да познаете, че Човешкият Син има власт на земята да прощава грехове каза на паралитика казвам ти: "Стани, вдигни постелката си и си иди у дома."

И той веднага стана, вдигна си постелката и излезе пред всичките.

Така че всички се зачудиха и славеха Бога, и говореха:

- Никога не сме виждали такова нещо.

Марк 2:1-12, ВЕРЕН

Кое е по-лесно да кажа на паралитика:

"Прощават ти се греховете", или:

"Стани, вдигни постелката си и ходи"?

Марк 2:9

Нека поговорим за изблиците на любов.

Сигурно сте виждали изблик на слънчеви лъчи. В сенчестата гора между дърветата внезапно прониква сноп слънчева светлина. Били сте свидетели на изблик на нов извор. Горещите земни недра изведнъж изгвърлят огромно количество вода на повърхността. Познавате изблика на възгласи, когато цирковият артист е завършил номера си успешно. Преживявали сте и изблици на любов. Може би не ги наричате така, но определено се е случвало да ги усещате. Изблик на любов. Спонтанно привличане. Нежни моменти на лъчезарна обич. Пламнало посвещиние. Избухване на нежност. Може ли да дам един пример?

Със съпруга си сте на парти. Едно от тези места, където всички стоят прави в салона, говорят и ядат. Около вас има няколко жени, а съпругът ви е отсреща в компанията на неколцина други мъже. Темата на вашата групичка са мъжете ви, а общото мнение спрямо тях е отрицателно. Жените се оплакват от голфа, огромните количества мръсни чорапи и работата му до късно през нощта. Но вие мълчите. Говорите малко, защото нямате какво да кажете. Мъжът, за когото сте се омъжили не е идеален, но не е и изтезание. Всъщност, сравнен с другите мъже, изглежда доста специален. Сменил е повече памперси, отколкото му се полагат, а откакто се роди последното бебе, стиковете му за голф не са слизали от тавана. Поглеждате към съпруга си в другия край на стаята и се усмихвате на жеста, с който той намества вратовръзката, която е сложил след изричното ви настояване. Все така красив, като в деня, когато сте го срещнали. Молко по-пълен и малко по-плешив, но вие не го забелязвате. Човекът, когото виждате е същият, който е откраднал сърцето ви. И внезапно ви се струва, че бихте преплували с лодка и до Китай само, за да му кажете колко се радвате, че го е направил. Това е изблик на любов.

Ето още един. Отдавна не сте държали бебе. Отдавна покрай вас не е имало бебе. И ето ви сам с едно пеленаче. Децата ви са го донесли само за вечерта, а жена ви е изтичала до магазина за мляко, така че сега сте само вие и вашият внук. Той е едва на няколко дни и е завит по-стегнато от пурите, с които черпите приятелите си. Вземате го на ръце и тогава осъзнавате, че за пръв път сте останал насаме с него. Сред всичките празнични фанфари и приятелите в болницата двамата не сте оставали очи в очи. До този момент. Затова сядате в големия си стол и го обгръщате, за да гледате лицето му. Мислите за бъдещето, неговото бъдеще: първите крачки, първата целувка, футболът, колежът. Питате се какво ли е да бъдеш дете в един свят, където от всеки ъгъл дебне опасност. Докато разглеждате малките очи и носле, наследени от другия род, ви сполетява една мисъл. От нищото се появява лъч решителност. Изведнъж осъзнавате, че даже и на ада ще се наложи да мине през трупа ви, ако иска да достигне до този, който носи вашето име. "Всичко ще бъде наред - се чувате да обещавате на спящото момченце. - Каквото и да става, просто помни, че аз съм с теб. Всичко ще бъде наред." Искате ли още един пример?

Върнали сте се вкъщи раздразнен, защото крайният срок наближава. А тя пък е ядосана, задето в детската градина са забравили да дадат на петгодишната ви дъщеря лекарството за гърло. Всеки от вас иска от другия малко съчувствие, но не получава никакво. И така, сядате на масата за вечеря - вие раздразнен, а тя ядосана - с малката Емили. Емили сключва ръце за молитва (както е била научена), а вие двамата свеждате глави (но не и сърца) и слушате. Само Бог знае от къде идва тази молитва.

"Боже, аз съм Емили. Как си? Аз съм добре, благодаря. Мама и татко са много ядосани. Не знам защо. Имаме си птички, играчки, картофена салата и семейство. Можеш ли да ги накараш да спрат да се сърдят? Моля Те, направи го, защото иначе само на Теб и на мен ще ни е хубаво. Амин."

Отговорът пристига преди края на молитвата. По средата и двамата сте вдигнали глави, а на края се смеете, клатите глава и се извинявате. И двамата благодарите на Бога за малкия гласец, който ви напомня кои са истински важните неща.

Това правят изблиците на любов. Напомнят ни кои са важните неща в живота. Като телеграма от близък приятел, където ви се припомня да цените съкровището, което притежавате, докато не е станало късно. Прошепване от ангел (или от някой с ангелски глас), което ви подсеща, че имате повече, отколкото искате, и че спешното не винаги е най-важното. Това са изблици на любов. Изпитвали сте ги. Аз - също. И за ваша изненада, Исус също е изпитвал такива изблици. И то не малко.

Например при срещата Му с един инвалид. Човекът не може да ходи. Не може да стои. Крайниците му са неподвижни, а тялото - изкривено. Светът над него го подминава, а той само седи и гледа. Навярно паралич е сковал тялото му още от рождение. Докато другите деца скачат и тичат, той с мъка придвижва лъжицата до устата си. Докато неговите братя и сестри говорят и пеят, думите му се сливат и изплъзват. Навярно никога не е съзнавал какво значи да си напълно здрав.

А може и да е обратното. Навярно някога е бил здрав. Дали е имало време, когато е усещал силата си, а не недъгавостта си? Дали е имало моменти, когато е можел да надбяга друг? Дали е имало време, когато е бил най-здравият в къщата? Дали е имало дни, когато всяко дете е искало да прилича на него? После дошло падането - подхлъзване в пропаст или препъване по стълби. Болката в черепа е била непоносима, но още по-лоша е неподвижността в краката и ръцете. Ходилата увиснали безчувствено в краищата на краката му. Китките се люлеели от двете му страни като празни ръкави. Виждал е крайниците си, но не ги е усещал. Независимо дали е парализиран по рождение или впоследствие, крайният резултат е един и е факт. Пълна зависимост от околните. Някой трябва да мие лицето му и да къпе тялото му. Не може да си издуха носа, нито да отиде на разходка. Времето, когато е тичал, остава в сънищата. След което той се събужда в тяло, което на може да се обърне, нито отново да заспи от болката, донесена от съня.

"Той има нужда от ново тяло", би казал всеки полуинтелигентен човек. Има нужда от Господ, който да възвърне това, което трагедията е отнела - ръце, които да се движат, китки, които да хващат, крака, които да танцуват. Когато го гледат, хората не виждат човек, а само тяло, което се нуждае от чудо. За разлика от хората, Исус вижда друго. Сигурно същото са видели и приятелите му. И правят това, което всеки от нас би направил за своя приятел. Опитват се да му помогнат.

Разнася се вест, че в града се е появил дърводелец, който учи хората и върши чудеса. И с разнасянето на вестта идват и множествата. Те идват от всяка дупка и бърлога на Израил. Идват като войници, които се връщат от война - бинтовани, осакатени, незрящи. Старите със съсухрени лица и беззъби уста. Младите с глухи бебета и страдащи сърца. Бащи с неми синове. Съпруги с безплодни утроби. Като че ли светът идва да провери дали човекът е истински или нормален. Или и двете.

Докато приятелите пристигат на мястото, къщата вече е претъпкана. Хората се блъскат в преддверието. Децата седят по прозорците. Останалите по-назад надничат над раменете на другите. Как би могла тази малка група да привлече вниманието на Исус? Трябва да решат: Или влизаме, или се отказваме!

Какво щеше да се случи, ако приятелите се бяха отказали? Какво щеше да стане, ако бяха вдигнали безпомощно рамене, ако бяха промърморили нещо за голямата тълпа и изстиващата вечеря, бяха се обърнали и си бяха тръгнали? В крайна сметка дори само идването им тук е добро дело. Кой може да ги вини, че са си тръгнали? Нима е малко това, което са направили дотук? Но за тях това не е достатъчно.

Единият казва, че му е хрумнало нещо. Четиримата се навеждат над паралитика и изслушват плана. Да се покатерят на покрива на къщата и с наметките си да спуснат приятеля си долу. Рисковано е, може да паднат. Опасно е, той може да падне. Необичайно е, Исус е зает. Но това е единственият им шанс. И те се качват на покрива. Вярата е способна на подобни неща. Вярата прави неочакваното. И привлича вниманието на Бога. Вижте какво казва Марк: "А Исус като видя вярата им, каза на паралитика: "Синко, прощават ти се греховете." (5 ст.). Най-накрая някой е повярвал в думите Му! Четирима мъже имат достатъчно надежда в Него и любов към приятеля си, за да използват възможността. Спуснатият от горе е знак от горе - някой е повярвал! Някой желае да рискува въпреки притесненията и усилията само, за да прекара няколко мига с Назарянина.

Исус е трогнат.

Като жената, изпълнена с любов към своя напълнял, но неоценим съпруг.

Като дядото, решен с цената на всичко, да закриля своя внук.

Като родителите, докоснати от молитвата на своето дете.

Исус е трогнат от проявата на вяра. И изръкоплясква - ако не с ръце, най-малкото със сърце. И не само ръкопляска, а и благославя. Така ставаме свидетели на изблик на Божествена любов. Приятелите искат Той да излекува болния. Но Исус не се задоволява с простото изцеление на тялото. Той иска да излекува душата. Прескача физическото и се справя с духовното. Тялото ще излекуваш за кратко, а душата - завинаги. Молбата на приятелите е сериозна, но и стеснителна. Очакванията на множествата са високи, но не достатъчно. Те очакват Исус да каже: "Изцелявам те." А чуват: "Прощавам ти."

Хората очакват да се погрижи за тялото, защото това виждат. Той решава да се погрижи не за тялото, а за духа, защото вижда проблема в него. Те искат Исус да даде на човека ново тяло, зада върви. А Исус му дава благодат, за да живее. Забележително!

Понякога Бог е толкова впечатлен от това, което вижда, че ни дава нужното, а не исканото.

Добре, че е така. На кой би му хрумнало да поиска това, което Бог в края на краищата ни дава? Кой от нас би се осмелил да каже: "Боже, моля Те да се повесиш на уреда за мъчение, за да изкупиш всяка грешка, която съм сторил"? А после да има дързостта да добави: "А след като ми простиш, би ли ми приготвил място в Твоя дом, където да живея вечно?" И сякаш това не стига: "И моля Те, живей в мене, закриляй ме, води ме, благославяй ме повече, отколкото заслужавам."

Честно казано, дали щяхме да имаме нескромността да поискаме всичко това? Не, както приетелите, щяхме да помолим за по-малкото. Щяхме да молим за малки неща като дълъж живот, здраво тяло и добра работа. От наша гледна точка това са големи нужди, а от Божия е като да избереш мотопед, когато ти предлагат лимузина. И понеже знае, че паралитикът не е наясно, зада поиска това, от което се нуждае, Исус така или иначе му го дава: "Синко, прощават ти се греховете." (5 ст.)

Фарисеите започват да недоволстват. Това не отговаря на правилата. Дори и босоногият евреин знае, че "само Бог може да прощава грехове" (7 ст.). Тяхното мърморене предизвиква един от най-големите въпроси на Христос: "Кое е по-лесно да кажа на паралитика: "Прощават ти се греховете", или "Стани, вдигни постелката си и ходи"?" (9 ст.). Отговорете сами. Кое е по-лесно за Исус? Да прости на една душа или да изцели едно тяло? Кое Му причинява по-малко неприятности - да осигури на човека здравето или да му осигури небето? За изцелението на човешкото тяло е нужна проста заповед. За прощението на човешките грехове - Христовата кръв. Първото става в къща между приятели, второто - на кръст между разбойници. Едното струва Неговата дума, другото - Неговото тяло. Едното отнема само миг, а другото - целия Му живот.

Кое е по-лесно? Любовта на Исус към тази групичка вярващи е толкова силна, че Той надминава молбата им и отива право на кръста. Исус вече познава цената на благодатта. Той вече знае колко струва опрощението. Но въпреки всичко им го дава. Сърцето Му изригва в любов.

Между другото, Той не се е променил. Това, което се е случвало тогава, става и днес. Бог вижда, когато пристъпваме с вяра. Същото лице, което се усмихва радостно на паралитика, се усмихва радостно и на алкохолика, отказал се от бутилката. Същите очи, които играят при вида на четиримата приятели на болния, играят и при вида на майката и таткото, които ще направят всичко възможно, за да заведат своето дете при Исус. И същите устни, коит оговорят на човека в Капернаум, говорят и на мъжа в Детройт, на жената в Белфаст, на детето в Москва... Навсякъде и на всеки, който се осмелява да пристъпи в присъствието на Бога и да Го помоли за помощ.

И въпреки, че ние не чуваме този глас, ангелите го чуват. Навярно небесата затаяват дъх при всеки изблик на любов, приел формата на единствените думи, които имат значение: "Прощават ти се греховете!"



Макс Лукадо - Парчета живот

Няма коментари: