Пастирът

Доналд Джи

Стихът в Ефесяни 4:11 е забележителен с това, че той е единственото място в новия Завет, където се споменава за "пастири", макар този чин да е най-популярен днес в християнското служение. Главната задача на пастирът е да бъде "овчар" на Божието стадо. Когато в първи век вярващите започнали да се оформят в местни общества или "църкви", естествено е възникнала нуждата от някои, които да поемат отговорността и грижата за надзираване на стадото. Необходимо е било тези хора да се установяват там, където е било обществото, докато апостолите и другите служители е трябвало да пътуват от място на място. Не е имало църква, която да не е почувствала нуждата от такова служение. Винаги е имало необходимост от служители, които разумно и опитно да надзирават църковните събрания, за да става всичко "благоприлично и порядъчно", които да "държат вярното Слово" и "да могат да увещават", които да пазят стадото от вълци - "лъжливи учители". Също така се появява необходимостта от лична грижа за членовете във време на особени лични нужди. Всяка църква има нужда от нежната грижа за всички души, за които тези духовни водачи в дома Господен ще трябва да дават отчет. Над всичко това обаче главната им задача е да "пасат стадото", защото колкото по-добре нахранено е то, толкова по-трудно може да се поддаде на духовно боледуване. За да бъде успешно пастирското служение се изисква да е на лице истински дар от Бога; това трябва да се схване добре. Необходим е дар от Бога в ръководенето на събранията, за да се поддържа всичко "в Духа", така че неправилното и фанатичното да бъде забелязвано и отстранявано, а доброто и полезното да се насърчава, за да се поддържа потокът на благословение. Необходими са известни организаторски способности; изискват се търпение и тактичност за вникването в личните проблеми на отделните хора, които образуват едно общество. Извънредно важна част в пастирското служение са посещенията на домове и личности, обаче това изисква един истински дар, за да може човек добре да общува с различните хора и да им вдъхва доверие. За задоволяването на всички тези нужди в църквата, наред със специфичните дарби, е необходима още и всеотдайна любов към Божието стадо. Пастирът трябва да има сърцето на овчаря. Има ли го, непременно ще успее, но без него - не. То обаче е дар от Бога и над всички други белези, е най-сигурният признак, че някое лице е подарено от Христа на Църквата, за да бъде един от пастирите на Божието стадо. Щастливи са онези църкви, които имат верни пастири за назидаване на души, макар и без блестящи ораторски способности. Господ може да запълни тази нужда чрез някой друг от своите служители, обаче и най-бляскавите резултати от благовестието могат да пропаднат, поради липсата на благочестиви водачи, способни и готови да се грижат за новородените души. "Добрият пастир живота си дава за овцете" (Йоан 10:11). Това изявление на апостолът представлява най-великата мисъл за пастирското служение. Това е самата есенция на пастируването, защото добрият пастир наистина трябва постепенно да умира, за да живеят овцете. За лъжливите пастири е казано тъкмо обратното - те пасат себе си. Човек, който заема пастирски чин за своя лична облага: за пари, за слава или за положение, е най-голямото противоречие на дълбоката истина, на която се основава това служение. Между най-благословените дарове, с които Христос дарява Църквата, са и хората, за които Господ може да каже, че те са пастири според сърцето Му, които ще пасат стадото със знание и разум.