Учените дълго време са бленували да построят машина на времето, с помощта на която човешките същества да бродят напред-назад във времето. Миналото, настоящето и бъдещето са Му известни. Той е великият АЗ СЪМ, винаги присъстващ във всички времена. Исус казва за Себе Си: „Преди да се е родил Авраам, Аз съм“ /Йоан 8:58/. Библията ни открива, че Той познава бъдещето толкова добре, колкото и миналото.
Следва да се заключи, че щом Исус знае какво идва в бъдещето, тогава Той може да ти помогне да вземеш правилното решение относно проблемите, срещу които си изправен точно сега, за да могат те да се окажат за добро утре. Библията казва:
„Затова не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Достатъчно е на деня злото, което му се намери“ /Матей 6:34/
Доверявай се и се облягай на Бога днес, за да ти помага при всяко обстоятелство, независимо колко смущаващо и объркващо или привидно неразрешимо е то. Имай вяра в това.
Изследователят на Антарктика сър Ърнст Шекълтън също би се съгласил с това. Неговото пътуване с малкия кораб „Издръжливост“ е цяла епопея в историята на мореплаването. Корабът бил заклещен от ледените маси и се разбил. Едва имало време да се изнесат храната, палатките, шейните и няколко малки лодки, преди корабът да потъне. Следващите пет и половина месеца екипажът живял на един плаващ по атлантическия океан къс лед на 300 мили от най-близката суша. Температурата се колебаела под нулата. Постоянно бушували бури.
Когато най-накрая леденото време се прояснило, екипажът спуснал малките си лодки и успял да стигне до остров Елефант. Тук останала главната група, като повечето хора били твърде болни, за да продължат. Като обещал да се върне, Шекълтън и петима други се отправили за остров Южна Джорджия, отдалечен на 800 мили. След дълго и мъчително пътуване мъжете открили за свое удивление, че са слезли на обратната страна на остров Джорджия.
Шекълтън, Уърсли и Крийн тръгнали пеша през планините и предателските глетчери, които ги отделяли от китовата станция на другия бряг. Когато тримата се влачели уморено по планините на Антарктика, били изпълвани от непреодолимото чувство за тайнствено присъствие. Шекълтън изразява това по следния начин: „През този дълъг 36-часов поход често имах чувството, че сме четирима, а не трима. Не казах нищо на моите другари тогава, но по-късно Уърсли сподели: „Шефе, по време на похода имах странното чувство, че с нас имаше още една личност.“ И Крийн сподели същото.“
Шекълтън и другарите му достигнали китовата станция, попълнили запасите си, върнали се на Слоновия остров и спасили и останалите. Успехът на тази почти невъзможна задача Шекълтън отдава на ръководството на онази „друга Личност“.
Библията казва: „Защото ангел от Господа се опълчва около ония, които му се боят“ /Пс. 34:7/. И още: „В спокойствие и увереност ще бъде силата ви“ /Исая 30: 15/
четвъртък, 25 февруари 2010 г.
Вяра срещу трудните обстоятелства
ПРИЯТЕЛИ!?
„Вълкът и агнето ще пасат заедно и лъвът ще яде слама както вола“ /Исая 65:25/.
Лъв и агне да живеят заедно в мир? Звучи съвсем невъзможно. Но може да се случи наистина. В зоологическата градина в Осака, Япония, една лъвица родила малко хубаво лъвче. Но както понякога се случва на животни в пленничество, майката отхвърлила малкото си. Страхувайки се за живота му, служителите в зоологическата градина решили да го вземат от клетката на майката и да се погрижат за сирачето.
Известно е, че лъвовете са хищници. Но поради някаква причина, работниците в зоопарка започнали да хранят малкото с мляко и зеленчуци. Лъвчето приело странната диета и започнало бързо да расте. Скоро младият лъв станал любимец както на персонала, така и на децата, посещаващи зоопарка. Някой от работниците го научил да го развеждат с каишка и да изпълнява някои заповеди.
Разбирайки, че лъвът е необикновено благораден за диво животно, директорът решил да го опита. Един ден отворил клетката му и пуснал вътре едно козле. Всички наоколо наблюдавали с интерес. Голямата „котка“ разгледала натрапника, подушила го и след това се оттеглила да си подремне.
Няколко дни по-късно работниците от зоопарка донесли едно агне и го вкарали в клетката при лъва и козлето. Лъвът „проучил“ своя нов квартирант, след това спокойно се поразходил.
Трите животни не само продължили да живеят в една и съща клетка в мир, но станали и добри приятели – ядели, спели и играели заедно.
Един ден, когато бъдем с Исус, всички животни и всички хора ще живеят заедно и в мир. Библията казва, че животните няма да се боят от хората, а и ние няма да се боим един от друг.
Щом ще живеем в мир и щастие в небето, не е ли добра идея да започнем това още сега и тук, на земята?
А как сте в собствения си дом? В църквата? В службата? Оскърбявате ли се един-друг?
Ето и една идея, върху която си заслужава да се помисли: Ние не можем да променим никого. Но можем да променим себе си. Това ще направи по-щастливи и самите нас, и околните.
АЗ СЪМ ЛОЗАТА
„Аз съм Лозата, а вие сте пръчките. Който пребъдва в Мене и Аз в него, той дава много плод, защото отделени от Мене, не можете да сторите нищо“ /Йоан 15:5/
Социална работничка намерила сакато момче в някакъв беден квартал на големия град. Тя проявила интерес към детето, съжалила се над него и пожелала да го види отново здраво – да може да ходи и да тича като другите деца. Консултирала се с хирург ортопед, той се съгласил да направи операцията, която тя щяла да плати.
След дълго лечение момчето отново било в състояние да ходи, а по-късно да тича и играе като другите деца.
Социалната работничка разказа тази история много години по-късно, а след това добави:
- Сега той вече е зрял, хубав мъж. Можете ли да отгатнете къде се намира и какво прави?
Догадките включваха няколко достойни призвания – лекар, проповедник, филантроп, социален работник…
Тогава жената ни прекъсна и каза:
- Грешите, сега той е в затвора, където излежава доживотна присъда за убийство. Ние прекарахме цялото време с него, учейки го как да ходи, но пропуснахме да го научим къде да ходи. Онези, които служат на Бога, трябва да учат хората не само КАК да вървят, но и КЪДЕ да вървят в християнския живот. Първо, трябва да им показваме как да станат християни. След това да ги научим от Библията къде трябва да ходят християните.
Тайната на християнския живот е илюстрирана в притчата за лозата и клонките ,записана в евангелието от Йоан 15 гл. Тя може да бъде сумирана в три думи: „Пребъдвайте в Христос“. Не може да съществува по-ясна картина на връзката от клонката и лозата. Ако се отдели от лозата, клонката умира. Ако всеки ден получава храна от лозата, расте и принася плод. Да пребъдваш с някого, означава да общуваш близко с него. Когато всеки ден поверяваме живота си на Исус, ние засилваме връзката си с Него. След това чрез изучаване на Библията, молитва и свидетелстване за Бога ние растем и принасяме плод – плодът на Духа.
СТЕРЕОСКОПИЧНО ЗРЕНИЕ
Много важно е човек да има добро зрение. Понякога то е особено нужно в живота. Особено пък ако си бейзболен играч. Никой не е станал шампион без добро зрение. Да, може би самото естество на тази игра изисква играещите да имат изключително силно зрение. Именно чудесното зрение на Бейб Рут го е направило такава легенда. Когато ходели на лов за патици, той можел да види птиците дълго преди другите ловци да са ги забелязали. Можел да прочете регистрационния номер на кола от такова разстояние, от каквото другите на можели да определят дори цвета й. Тед Уилямс, друг изключителен играч, също имал необикновено зрение. По времето, когато служел в морската авиация, той поставил много рекорди „по зрение“ – за учудване на другите кадети. Роджърс Хорнсби считал зрението за толкова важно нещо, че цели 23 години, докато бил професионален играч, не гледал никакъв филм. Избягвал всякаква излишна употреба на зрението си. Не го натоварвал, освен ако това не било абсолютно необходимо.
Джо Димаджо бил идол на запалянковците в продължение на 40 години. Правел такива попадения, които били немислими за останалите.
„В моя списък на ценностите зрението е на първо място – казвал той. – ако можеш да видиш нещо, можеш и да го улучиш.“ Този вид зрение е нещо повече от виждане. То е да схващаш предмета в дълбочина и да имаш способността да съдиш за позицията му в пространството. Това е т.нар. стереоскопично зрение. Добрият играч може да усети къде ще отиде топката и след колко време ще стигне там. Така той е готов за точния момент.
И ти, и аз участваме в една игра, само че много по-важна от всеки земен спорт. И трябва да знаем точния момент, точното време и кога да замахнем, и кога да стоим неподвижно. Трябва да бъдем в състояние да виждаме дали нещо, което преживяваме в нашия земен път, е изкушение или възможност.
Ето защо Исус ни кани да използваме Неговото „очно масло“, за да виждаме правилно и надалече. „… колурий, за да помажеш очите си, та да виждаш“ /Откровение 3:18/ Нуждаем се от молитва за Светия Дух, Който да бъде всеки ден с нас, за да помазва очите ни, така че да можем да виждаме нещата ясно и да вземаме правилни решения.
БЛАГОДАРНИ И СПОКОЙНИ ПРИ ВСИЧКИ ОБСТОЯТЕЛСТВА
При всички обстоятелства ли? При всички? И когато изпуснах чинията върху панталона си? Или когато си ударих колата? Или когато разбрах, че родителите ми се развеждат? И тогава ли да съм спокоен? При всички обстоятелства!?
„Но знаем, че всичко съдейства за добро на онези, които обичат Бога…“ /Римл. 2: 28/.
Но ако всички неща съдействат за добро на онези, които обичат Бога, означава ли това, че всички неща не съдействат за добро на онези, които не обичат Бога? Къде е разликата?
Сол не обича Бога. Става катастрофа и си чупи крака. Пол обича Бога. Става катастрофа и той си чупи крака. Каква е разликата?
Сол проклина докторите, оплаква се, че няма да е в състояние лятото да участва във футболното състезание и роптае – как ще си обува панталоните с този гипсиран крак. Общо взето прави край себе си всички нещастни.
А какво прави Пол? И той страда от болката и мисли за последиците от катастрофата. Но има един Бог, на когото може да предаде своята болка и разочарование. Има един Бог, Който е обещал да превърне всяко зло в живота му в добро. Той има Бог, Който знае как да използва всяка ситуация в неговия живот, за да му помогне да израсне в благодатта. Пол благодари на Бога за всичко това и има душевен мир.
Ако съм сред голям и шумен град и край мене профучават с шеметни бързини различни моторни превозни средства, готови да ме връхлетят и премажат, при полицая регулировчик, в самия център на движението, аз съм в беопасност и в спокойствие. Това е картината на моя живот като вярващ. Сред вихрения и опасен живот аз съм при Бога и имам мир.
Поклон на теб.
Това стихотворение е било намерено в джоба на дрехата на майор Андре след неговата екзекуция по време на войната за независимостта.
Поклон на теб,любов небесна,вечна!
Поклон на теб,безкрайна благодат!
Поклон,че даде ти убежище,
на грешника от тоз изгубен свят!
Със Тебе,Господи,Създателю небесни,
аз борих се с бунтуващи ръце.
С презрение посрещах Твоето спасение
и горд отблъсквах Твоето лице.
Живеех в мрака на нощта египетска
и предпочитах грях пред светостта.
Препусках диво по света езически
и исках да съм сигурен без сигурността.
Но вечната любов не ме остави,
застигна ме и каза: „Арестувай таз душа!“
Аз спрях объркан и със сетни сили
затичах се към Синайската планина.
Но пламъкът на Твойта справедливост,
догони ме и там и ме възпря.
„Синайската планина не е скривалище!
„Ведага слизай!“-викна гневно тя.
И изведнъж при мене нежно и грижовно,
застана ангелът на милостта:
„Ела,Исус е Твоето скривалище.
Във Него ще се скриеш от гнева.
Исус понесе твойто наказание,
оставен бе на кръста от Отца.
Така Той стана твоето скривалище
и твоята защита от съда“
Дори да падне седем пъти буря
и да разтърси цялата земя,
тя няма да засегне ни един от тия,
които са се скрили във Христа.
Любящият пастир
Когато наближил, туристът забелязал, че една овца лежи в скута на овчаря. Явно била ранена и овчарят с обич й говорел нежни думи.
- Имаш болна овца, гледам? – рекъл чужденецът.
- Ами , всъщност не е точно болна. Кракът е счупен.
- О! А как го е счупила? Някакъв инцидент, предполагам?
Но старият пастир се колебаел какво да отговори. Накрая разказал историята:
- Всъщност това мое другарче тук е един много хубав овен. Има всички качества на водач, но е много своенравно същество и не искаше да идва, когато го виках. Все водеше стадото в друга посока. Опитах се да го науча, но той се оказа упорит. Не искаше да ми се довери. Реших, че ще трябва да направя нещо, което съм правил и на други своенравни водачи преди това. Трудно ми беше, но знаех, че ще подейства. Приготвих шини и бандажи. След това го взех в скута си, хванах крачето му здраво с ръце и го счупих – ей така.
И той показа как е станало.
Но при тези думи гласът му се задави и очите му овлажняха.
- След това нагласих крачето – продължи той, – сложих шините и го превързах. Това беше преди няколко седмици. Оттогава всяка хапка храна и всяка капка вода, което това мило същество получава, ги получава от моите ръце. Всеки ден го нося на ръце по полето и всяка вечер го връщам. Научихме се да се обичаме един-друг, защото страдахме заедно. След няколко дни вече ще махна превръзката и той ще бъде водачът на моето стадо, защото в болката се е научил на онова, което не можех да го науча по никакъв друг начин.
Дисциплината е винаги трудно, но необходимо нещо. Преди да поправи някого, Исус прави приготовления за превързване и лекуване на раните му. С лична болка, със съчувствие и с любов Той споделя нашите изпитания, скърби и нещастия. Като верен и нежен Пастир единствено Той може да ни донесе утеха и облекчение. Какъв чудесен Спасител! Какъв удивителен Бог!
„Той наистина понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари… Той бе наранен поради нашите престъпления, бит бе поради нашите беззакония. На Него дойде наказанието, дакарващо нашия мир, и с Неговите рани ние се изцелихме“ /Исая 53:4,5/
СКРИТИЯТ ГРЯХ
- Ама каква е тази ужасна миризма?! – учуди се съпругът ми, който е директор на училището, когато минаваше по коридора към кабинета си. – Да не би мишка да е умряла в някое от шкафчетата?
Подушвайки въздуха, той последва миризмата и стигна до шкафче № 43. Отвори вратата и погледна вътре.
- Хм, нищо освен едно палто и няколко книги.
Затвори вратата и след това отвори шкафче № 44. Като отвори вратата, силна миризма го блъсна в лицето.
- Какво ли може да мирише толкова лошо? – рече той.
Преглеждайки безразборно хвърлените предмети в шкафчето, той намери найлонова торбичка със закуска, затрупана под купчината дрехи. Вътре имаше нещо изгнило, което миришеше отвратително.
Той постави бележка на вратата на шкафчето „Тина да си почисти шкафа и да махне веднага миришещия буклук!“
На следния ден не учихме в класните стаи, а имахме парти, защото започваше коледната ваканция. Когато се завърнахме след две седмици в училище, ужасната миризма ни лъхна още от входа.
Директорът трябваше отново да претърси всички шкафчета, но не откри нищо. Внимателно претърси шкафче № 45, но вонящото нещо бе изчезнало оттам.
Учениците започнаха да се оплакват от миризмата, затова трябваше да напръскам целия коридор с дезодорант. Това все пак помогна твърде малко.
оплакванията продължиха до обяд, когато проблемът бе разрешен. Един от учителите надникна в едно от кошчетата за боклук и там из подхвърлените хартии намери вонящата торбичка от шкафче № 45.
Извикахме Тина да излезе от час и директорът й нареди веднага да хвърли съдържанието на кошчето в боклукчийската кофа отвън. На следващата сутрин от миризмата нямаше и помен.
Опитът да се скрие гнилото е като старанието да се скрие грехът в живота. Колкото по-дълго човек го крие, толкова по-лошо става. Много по-лесно е грехът да се изповяда на Исус и Той да го хвърли в „боклукчийската кофа“. Човек само ще изпита облекчение и радост от това.
„Признах греха си пред Тебе и беззаконието си не скрих. Рекох: Ще изповядам на Господа престъпленията си. И ти прости вината на греха ми“ /Псалм 32:2/
ОТВАРЯЙ СИ ОЧИТЕ
„Отвори очите ми, за да гледам чудесните неща в Твоя закон“ /Псалм 119: 18/
Чували ли сте някой да казва: „Не виждам нищо лошо в това!“, имайки предвид нещо забранено, което иска да направи. В този случай, като казваме, че не виждаме, означава, че не искаме да видим. Божият закон понякога може да разкрива неща, които са неприятни или противни на нашите желания. Но когато Бог отговори на молитвата за отваряне на очите ни, идва удивителна радост. Тогава изпитваме голямо удоволствие, подобно на Джийн, чиито тренирани очи видели неща, за които другите дори не подозирали.
Един пролетен ден приятели на Джийн й посочили голямо езеро край своя дом.
- Току-що купихме тази къща, но планираме да купим и земята зад нея заедно с езерото, за да можем да плуваме през цялото лято. Какво ще кажеш, а?
Джийн се разходила около езерото, огледала водата след това отговорила:
- Преди да го купите, трябва да знаете, че това езеро може и да изсъхне през лятото. Тук под тази пръчка има яйца от дъждовник. Те се намират само в езера, в които няма риба, защото рибите ядат малките дъждовничета. Така че този вид дъждовник снася яйцата си само в езера, които след това пресъхват. По времето, когато водата изчезне, малките дъждовничета ще бъдат в състояние да живеят на сушата. Я не купувайте такова езеро, което сега го има, но може и да изчезне!
Приятелите послушали съвета й.
При друг случай Джон и Джийн се разхождали с приятели из гората.
- Нека спрем тук и да постоим малко край това дърво. Забележете тази следа. Ако сме търпеливи, скоро една или две сърнички ще минат оттук – казал Джон. И бил прав. Само след малко кошута с две малки сърнета се появили от шубраците. Откъде знаел това Джон? Видял онова, което човек без тренирани сетива не може да види. Следичката била твърде малка за хора и твърде голяма за повечето животни, които живеят в гората: листата от по-ниските клонки били огризани. И Джон разбрал, че тук идват да се хранят сърни.
Малко по-късно друг приятел показал на Джийн голяма пъстърва, която бил хванал, но отказал да каже – къде. Джийн забелязала, че пъстървата висяла на пръчка, гризана от бобър. Тя и Джон отишли до близкото боброво леговище и скоро уловили най-едрата пъстърва за цялата си рибарска практика.
Ако държите очите си отворени за Божия закон, както очите на естественика са отворени за природните тайни, ще се наслаждавате на удоволствия, за които не сте и сънували, че съществуват. Ваши ще бъдат удивителни неща. Отворете широко духовните си очи, за да опознаете Бога, Неговия славен закон и пресвятата Му воля.
СКРИТОТО СЪКРОВИЩЕ
Една Коледа момче получило за подарък метален детектор. Не знаело много какво да прави с него, докато не дошла пролетта. След това започнало да търси с него метални предмети в колата, по земята, на игрището. Намерило няколко монети.
През лятото, докато били във ваканция, излязло на разходка с един приятел. Ето думите на неговия приятел:
„Много се забавлявахме. Минавахме край основите на стари сгради и хамбари, а той поставяше детектора над тях или го люлееше насам-натам. Веднага чувахме бибипкане и започвахме да копаем. Намерихме една катарама, ръждясала верига и няколко метални кутии.
Когато приятелят ми дойде на гости у нас същата есен, пак носеше металният детектор. Занесохме го и в училище. По това време живеехме в отдалечено градче. Надявахме се, че той може да открие неща, останали от нашите прадеди. Всичките 20-има ученици от класа тръгнахме да търсим съкровище в терена зад училището. Нищо не излезе, но внезапно чухме силно бибипкане.
- Хващайте се за лопатите!
Бибипкането продължи, докато уредът се люлееше из цялото пространство.
- Трябва да има нещо наистина голямо в пръстта отдолу.
- Просто нямам търпение! – викаха един през друг момчетата.
Започнахме да копаем и не след дълго пред нас се откри заровеното „съкровище“. Само че бе малко неочаквано. Наистина беше нещо оставено, но не и от нашите прадеди. Оказа се, че това са старите кофи с бои, зарити от майсторите, които преди няколко години бяха боядисвали училището. Какво разочарование! Но поне добре се посмяхме. Заровихме всичко обратно и се върнахме в училище.“
Всеки от нас търси нещо. Някои хора търсят начини да спечелят пари. Други се опитват да постигнат успех и слава. Но онова, което всички се надяваме да намерим, е щастието. И го търсим къде ли не. Библията ни казва обаче, че има само едно място, където можем да го открием. Става дума за истинското и трайно щастие. Няма защо да търсим временни неща, които не удовлетворяват.
„… Търсете първо Божието царство и Неговата правда, и всичко останало ще ви се прибави“ /Матей 6:33/
ПОГРЕШНО ЛИ Е ДА СИ ОТРЕЖЕШ ПРЪСТ
Една от най-трудните битки в християнския живот е да стигнеш нивото, при което ще можеш да кажеш както Исус: „Да бъде не моята, но Твоята воля”, макар че от това следва неоценимо добро и благо за самия теб.
Защото само ако се предадем изцяло на Бога, Той може да осъществи необходимите промени и да ни заведе на сигурно място. Понякога за наша изненада може да бъде много трудно да пуснем кормилото и да оставим Господ да поеме управлението. Исус казва, че понякога, макар да е за наше добро, това може да бъде толкова трудно, колкото да си отсечеш ръка или да си извадиш око. Но пък, фигуративно казано, „по-добре е за тебе да погине една от телесните ти части, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в пъкъл” /Матей 5:29, 30/.
Преди много години 11-годишно момче отишло в гората да помогне на баща си да постави капан за мечки. Бащата прикрепил веригите на капана между две дървета, до поток, където знаел, че минават мечки. Поставил храна за примамка, покрил капана с листа и каза на сина си:
- Стой по-далече от това!
След няколко дни момчето решило да провери дали в капана се е хванала мечка и тръгнало към гората. Не можело да види къде точно е примамката и докато търсело между листата, внезапно нещо изщракало – капанът се задействал. Отскочило, но зъбците вече били хванали показалеца на ръката му.
Момчето пищяло и стенело от болка. Никой не чувал, защото ранчото било много далече. Стояло и дърпало пръста си ужасено и безпомощно. Капанът бил изключително здрав и добре прикрепен с вериги към дърветата.
Минавали час след час. Скоро започнало да вали. Дъждът се превърнал в порой. Малкото поточе до мечата пътека започнало да става все по-пълноводно и стигнало до мястото, където стояло момчето. Въпреки болките то се изправило, но водата продължила да се издига и покрила коленете му. Нямало да мине и час и водата щяла да се издигне над ръста му.
Накрая в отчаян опит да спаси живота си , като разбирало, че не може да очаква никаква помощ, момчeто извадило джобното си ножче. Отворило го със свободната си ръка и със зъби и отрязало пръста си.
Вярно е, че мярката, която приложило, била крайна, но понякога са необхoдими и крайни действия, за да спасим живот. Погрешно ли е постъпило момчето? В никакъв случай! По-добре да загуби пръст, отколкото живота си!
Понякога Господ иска от нас да престанем да вършим някои неща. Каквато и да е борбата, винаги е по-добре да я направим по Господния начин, да смъкнем всяко нещо, което тежи на плещите ни, и да допуснем Бог да поеме управлението.
„… като сме заобиколени от такъв голям облак свидетели, нека отхвърлим всяка тегота и греха, който лесно ни сплита; и с търпение нека тичаме на предлежащото пред нас поприще…” /Евреи 12:1/.
Молитвата на Моника
„Обичам Господа, защото послуша гласа ми и молбите ми“ /Псалм 116:1/.
Този стих най-точно изразява как се е чувствала Моника на Великден в неделя през 387 г.сл.Хр., когато стояла в катедралата в Милано и наблюдавала как епископ Амбросий кръщава нейния син Августин.
Колко добре си спомняла тя онзи ден, когато той бил роден – 13 ноември 354г. – в малкото градче Тагасте, недалеч от Картаген, в Северна Африка. От момента на раждането му тя се била молила синът й да стане християнин.
Когато Августин станал юноша, баща му го изпратил в най-доброто училище. Момчето се учело добре, но в същото време се поддало на изкушенията на града и започнало да води неморален живот.
Една нощ той казал на майка си, че ще отиде да се сбогува със свой приятел, който заминавал за Рим. Всъщност обаче се канел да избяга от дома. Качил се на кораб и отплувал далече от семейството си.
Лошият живот на сина й почти съкрушил сърцето на Моника, но тя не се отказала да се моли за него. Един ден се почувствала толкова зле заради онова, което той бил сторил, че споделила с един християнски учител за сина си. Когато свършила да разказва, сълзите се стичали на потоци по бузите й.
- Продължавай! – казал учителят. – Бог ще ти помогне. Не е възможно детето на тези сълзи да загине.
Бог отговорил на молитвите на Моника по забележителен начин. Агустин случайно заминал за Милано, където срещнал епископ Амбросий. Разказал на епископа за празнотата на своя живот и за неспокойството, което чувствал. Разказал му как е пропътувал стотици километри и е бил къде ли не как е извършил много диви и нечестиви неща, но не успял да избяга от молитвите на своята майка.
След като учил с епископ Амбросий известно време, Августин отдал сърцето си на Исус и решил да приеме кръщение. Разбира се, той искал и майка му да е там на този забележителен ден. Августин станал велик и добър човек – както проповедник, така и писател. И днес още хората цитират думите, които той е изговорил.
Веднъж Блажени Августин е писал: „Това, че не загинах, се дължи на верните и ежедневни молитви на моята майка“.
Познавате ли някой, който като юношата Августин води глупав и греховен живот? Е, тогава можете да направите за него онова, което Моника направила за сина си. Можете да се молите и да се молите, и никога да не се отказвате.
Цигулката
Един ден в селото, разположено сред джунглата, където живеел Мейяеко, дошъл чужденец. Той носел със себе си музикален инструмент, издаващ най-сладките звуци, които селяните някога били чували. Мейяеко никога не бил виждал преди това цигулка, но бил майстор на местни музикални инструменти и то много талантлив. Сега решил, че трябва да направи и цигулка. Избрал най-финото дърво, което можело да се намери в Амазонската джунгла. Отсякъл го и го оформил внимателно. Залепил частите със специално лепило от риба. А лъка направил от дълга гъвкава клонка от тъврдо дърво. Накрая произведението било завършено. Цигулката била малка, но прилична на вид. Само че имало един проблем. Била абсолютно няма. Никакъв звук не можел да се извади от нея.
Разбирате ли, за да дава цигулката звук, са необходими някои неща в самата нея, за кито Мейяеко не знаел.
Един ден през селото минал мисионер, който много добре свирел на цигулка. Той видял малкия инструмент на Мейяеко и го разгледал внимателно.
- Ще направя някои промени в нея – усмихнал се той. – И съм сигурен, че ще просвири.
Сложил резервните струни от собствената си цигулка. Опънал косми на лъка. А вътре в нея поставил онова малко нещо, което се нарича „душата на цигулката“. Когато завършил, мъничкият инструмент най-накрая издал глас. Вярно, че му липсвали дълбочина и богатство, но все пак това бил глас – мъничък, сладък глас.
Можем да мислим за Исус Христос и като за Велик Виолинист, в Чиито ръце един мълчалив живот започва да пее. Никой от ас не може да бъде онова, което трябва да бъде, нито може да живее както трябва да живее, докато Той не поеме нещата в ръцете Си. Исус поправя фалшивите части на нашия характер и добавя онези необходими дарби от собствената Си благодат, които ще ни помогнат да станем истински ценни инструменти. Понеже ни познава напълно, Той е в състояние да ни промени. Може отвън да изглуждаме много красиви, но докато Христос не подейства в нас, ние сме като няма цигулка, която не става за нищо.
Знай, че животът ти може да стане най-сладката песен, която се е чувала някога.
„Затова прославете Господа… Прославете името на Господа!“ /Исая 24:15/
Източник: Интернет
Цигулката
Един ден в селото, разположено сред джунглата, където живеел Мейяеко, дошъл чужденец. Той носел със себе си музикален инструмент, издаващ най-сладките звуци, които селяните някога били чували. Мейяеко никога не бил виждал преди това цигулка, но бил майстор на местни музикални инструменти и то много талантлив. Сега решил, че трябва да направи и цигулка. Избрал най-финото дърво, което можело да се намери в Амазонската джунгла. Отсякъл го и го оформил внимателно. Залепил частите със специално лепило от риба. А лъка направил от дълга гъвкава клонка от тъврдо дърво. Накрая произведението било завършено. Цигулката била малка, но прилична на вид. Само че имало един проблем. Била абсолютно няма. Никакъв звук не можел да се извади от нея.
Разбирате ли, за да дава цигулката звук, са необходими някои неща в самата нея, за кито Мейяеко не знаел.
Един ден през селото минал мисионер, който много добре свирел на цигулка. Той видял малкия инструмент на Мейяеко и го разгледал внимателно.
- Ще направя някои промени в нея – усмихнал се той. – И съм сигурен, че ще просвири.
Сложил резервните струни от собствената си цигулка. Опънал косми на лъка. А вътре в нея поставил онова малко нещо, което се нарича „душата на цигулката“. Когато завършил, мъничкият инструмент най-накрая издал глас. Вярно, че му липсвали дълбочина и богатство, но все пак това бил глас – мъничък, сладък глас.
Можем да мислим за Исус Христос и като за Велик Виолинист, в Чиито ръце един мълчалив живот започва да пее. Никой от ас не може да бъде онова, което трябва да бъде, нито може да живее както трябва да живее, докато Той не поеме нещата в ръцете Си. Исус поправя фалшивите части на нашия характер и добавя онези необходими дарби от собствената Си благодат, които ще ни помогнат да станем истински ценни инструменти. Понеже ни познава напълно, Той е в състояние да ни промени. Може отвън да изглуждаме много красиви, но докато Христос не подейства в нас, ние сме като няма цигулка, която не става за нищо.
Знай, че животът ти може да стане най-сладката песен, която се е чувала някога.
„Затова прославете Господа… Прославете името на Господа!“ /Исая 24:15/
Източник: Интернет
МЕКСИКАНСКИ ХОБОТНИК
Не всичко, което се случва, е добро. В живота на всички идват и лоши времена. И тогава не са важни толкова обстоятелствата, колкото как се справяме с тях. Възможно е обаче от злото да излезе и нещо много добро.
Да вземем например историята за хоботника. Преди 100 години в Америка нямало хоботник. През 1892г. Първите хоботници пристигнали от Мексико и нападнали реколтата близо до Браунсвилд, Тексас. Всяка година след това насекомите се придвижвали все по-навътре и по-навътре в страната.
Дори и днес при всичките налични инсектициди и препарати хоботникът всяка година унищожава около 30% от памучната реколта, причинявайки загуби, възлизащи на повече от 200 милиона долара.
Не можем да обвиняваме фермерите на юг отпреди 90 години, ако не са виждали нищо добро, което може да произлезе от такова отвратително насекомо. Този малък 3-сантиметров бръмбар е причинявал много безсънни нощи на фермерите. Цели семейства са зависели от успеха на памучната реколта, за да оцелеят. Когато реколтата е бивала унищожена, хората оставали гладни. Били загубвани цели състояния и ферми.
Хората се молели. Опитали всичко възможно, за да се освободят от тази напаст. Но хоботникът оцелявал. Тогава фермерите преприели единственото нещо, което им оставало. Спрели да садят памук в земите си. Започнали да отглеждат добитък, пилета, фъстъци, жито, соя.
И днес, когато погледнем назад, виждаме, че това е било най-доброто нещо, което могло да се случи на тези фермери. Тази чест от страната днес е много по-цветуща и по благоденстваща именно поради широкото разнообразие на посеви.
На 11 декември 1919 г. Жителите на Ентърпрайз, Алабама, издигнали паметник на хоботника.
- Правим това – заявили градските власти – в знак на дълбока благодарност към хоботника като пратеник на благоденствието и на всичко, което е направено поради него.
Фермерите разбрали, че поради промяната на техните методи доходите им се увеличили 3 пъти, което никога нямало да стане, ако хоботникът не бил дошъл.
Рано или късно нещо лошо ще дойде и в твоя живот. Не се обезкуражавай! Просто си спомни историята за хоботника!
„Който внимава…, ще намери добро” /Притчи 16:20/.
Ако посрещнеш проблема разумно, с молитва и разбиране със сигурност от него ще произлезе нещо добро.
Източник: Интернет
Осиновен в Божието семейство
Млада майка, носеща в ръце бебето си, излязла от болницата. Свила зад ъгъла, изтичала до кофата за боклук и го хвърлила в нея. Огледала се и бързо изчезнала в пресечката.
Малко след това край кофата минали две момиченца и чули странен звук. отначало помислили, че е някое наранено животинче. Но когато разбутали боклука, видели 2-килограмово бебе с личице, покрито с мравки. Бебето било отнесено в „Каса Дениньос“, сиропиталище, където били подслонени повече от 350 деца. Понеже било много малко, прекарало първите три месеца в кувиоз.
Един от хората, които поддържали финансово сиропиталището „Каса Дениньос“ бил мъж на име Оскар. Макар че той и съпругата му никога не станали родители, много обичали децата.
Непосредствено след като съпругата му починала, Оскар видял изоставеното бебе, което било най-мъничкото и най-слабото от всички деца в сиропиталището. По време на посещенията си прекарвал доста време с малкото момченце и неусетно се привързал към него. Не след дълго решил да го осинови.
Детето на име Мойсей, кръстено на библейския Мойсей, който бил осиновен от фараоновата дъщеря, нямало представа какво му носи бъдещето. Осиновителят бил световноизвестният дизайнер на облекло Оскар Деларента. Деларента дал на Мойсей не само дом, но го направил и наследник на своя струващ половин милиард бизнес.
Лесно е да завидим мъничко на доброто бъдеще на Мойсей. Но за всеки от нас са приготвени богатства, много по-големи от онези, които Мойсей е получил, защото сме поканени да бъдем осиновени в Божието семейство като Божии синове и дъщери. Ако приемем предложението, и ние щенаследим баснословно състояние. Но най-големият подарък и наследство, който Бог е обещал, това са милиони и милиони години живот, както и неща много по-ценни от което да било богатство на земята. Библията казва, че никой не може да си представи нещата, които Бог е приготвил за онези, които Го обичат.
„Понеже сте синове… А ако си син, то си и Божи наследник“ /Галатяни 4:6, 7/
Източник: Интернет
БЛАЖЕНИ ЖАДУВАЩИТЕ … НО И ОПИТВАЩИТЕ
Преди много години моряци претърпели корабокрушение в Атлантическия океан близо до източното крайбрежие на Южна Америка. Някои от тях успели да се качат на спасителна лодка и оцелели. За известно време поддържали живота си, като ловели риба. Но само след няколко дни започнали да изпитват жестоки страдания поради липсата на вода. Интересно е, че човешкото тяло не може да живее нито без сол, нито без вода. Но пиенето на солена вода не утолява жаждата. След почти четири дни плуване по океана единственият начин за сдобиване с вода бил да подложат ризите си и да улавят капките от ситния дъжд, а после да ги изтискват в устата си. Накрая забелязали кораб и били спасени. Когато капитанът ги запитал защо са толкова жадни, те му отговорили:
-Защото нямахме вода за пиене.
Капитанът се учудил.
-Как така? Та вие плувате в сладки води!
Те плували точно в тази част на океана, където пълноводната река Амазонка изтласква сладка вода на стотици километри далеч от крайбрежието. Всъщност те плували в море от сладка вода. Но били толкова сигурни, че водата е солена, щото въобще не се и сетили да я вкусят. Трябвало само да се наведат от лодката и да гребнат толкова вода, колкото им било нужно, за да утолят жаждата си. Умирали жадни, докато плували в животоспасяващата вода само защото не се сетили да я вкусят.
Господ е винаги съвсем близо до нас! „Вкусете и вижте, че Господ е благ“ /Псалм 34:8/
Това ми напомня историята за една жена, която се прибирала вкъщи след работа, но открила, че си е забравила ключа в службата. Изкачила се на покрива и се опитала да мине през прозореца на банята, но се заклещила. Не можела нито да влезе, нито да излезе. Скоро съседите чули отчаяните й викове за помощ и се обадили в пожарната. Пристигнали пожарникари и полицаи, да не говорим пък за местните журналисти. Всички съседи излезли да гледат как жената отчаяно махала с крака през прозореца.
Накрая била изтеглена, когато един пожарникар влязъл в дома й и я дръпнал навътре. Отърсила се от прахта и го попитала как е влязъл.
- През вратата – засмял се той. – През цялото време е била отключена!
Жената дори не се била сетила да натисне дръжката.
Зщо ли има толкова много хора, които не желаят да проявят мъничко вяра и да протегнат ръка към Бога? Дори вярата ни да е малка, трябва да Му дадем възможност да ни помогне! Библията казва, че ако ние се приближаваме към Бога, Той също ще се приближава към нас /Яков 4:8/
„Блажени, които гладуват и жадуват за правдата, защото те ще се наситят“ /Матей 5:6/
Източник: Интернет
понеделник, 22 февруари 2010 г.
Прегърни някого днес...
Вървя замислен през парка и цъкам с език, мислейки колко е сложно нашето съществуване. Подритвам с крак жълтия килим от мокри листа и чувам,че някой ми подсвирква.
Обръщам се и виждам Томито – широко усмихнат както винаги. Настига ме бързо бързо и влизайки ми в крачката веднага ме засипва със своя безспирен поток от думи – как са децата, как е жената, как е с работата ми...
А,а....работата ми...Тъкмо си търся повод да се оплача на някого и решавам да дам отдушник на чувствата си и мрачното си настроение.Започвам да недоволствам и да мрънкам и след петнадесетминутната си тирада казвам в заключение,че не искам нищо друго, освен това, което съм изработил със собствените си две ръце!Толкова ли много искам?
В следващият миг млъквам и ми иде да си отхапя езика! Поглеждам сконфузено приятеля си до мен, който се усмихва...Как може да съм така нетактичен!
Пропуснах май да спомена, че Томито няма ръце.
Инвалид е.
Когато е бил в казармата става нещастен инцидент.
Гръмва някакъв сандък с муниции по време на негово дежурство и в следствие се налага да претърпи много тежка операция, при която лекарите ампутират ръцете му малко над лактите. Загубва също и зрението на дясното си око.
Млад мъж, а осакатен.
Като дърво без клони.
Не може да крепи яйце.
Като птица без криле.
Никога няма да достигне простора, издигайки се високо, високо...
Вървим с приятеля ми и докато аз се чудя какво да кажа, той започва да говори.
Казва ми да не се чувствам неудобно, успокоява ме и споделя, че всъщност е благодарен на Бога за този свой недъг, защото така не може да се похвали със делата на ръцете си, а само с Божията великолепна милост.
Замълчава малко и добавя, че всъщност Бог му е оставил точно толкова дълги ръце, колкото са му нужни за една прегръдка.
Спираме.
Трябва да се разделим, защото сме в различни посоки вече и Томито ме моли да бръкна в горния джоб на якето му. Изваждам банкнота от 50лв. и го поглеждам въпросително. Той се протяга към мен и казва, че днес аз съм човекът, когото трябва да прегърне.
И ето, стоя си аз насред парка и гледам след отдалечаващата се странна безръка фигура на моя приятел.
Нещо в гърлото ми започва да дращи, да дращи, а аз се опитвам да не плача...
Небето е все още мрачно, но слънцето се опитва да пробие облаците със лъчите си и за миг върховете на тополите се оцветяват в златисто.
Поглеждам парите в ръката си и благодаря в сърцето си на Бога, Който не е оттеглил от мен нито благостта Си, нито неизчерпаемата Си милост.
Срамувам се, защото едва сега осъзнавам колко несправедлив и неблагодарен съм бил до момента.
Имам дом.
Имам прекрасно семейство.
Имам ръце!!!
Да докосвам и да милвам.
Да прегръщам.
Да помагам.
Аз имам ръце....
Боже, благодаря Ти, че ми припопомни...как се дава и как благославяш.
Мисля,че...
Мой ред е да започна да прегръщам някого...
четвъртък, 18 февруари 2010 г.
Божието писмо
Бог пише с букви, прекалено едри,
за да ги обхване нашето късогледство.
Ние виждаме само откъслечни линии
и се мъчим да изследваме цялата тайна
от разбити надежди, смърт и живот,
безкрайни войни, безполезни борби.
Но там с по-добро, по-ясно зрение, ще видим едно –
че Неговият път е бил винаги прав.
Джон Оксенхам
понеделник, 8 февруари 2010 г.
ТАЙНАТА НА ЛЮБОВТА
Ръката, която ги пише, е вече стара, сбръчкана от труд и пек. Но умът, от който извират е бистър. А мъдростта е събрана от годините, горчивият опит и житейските несгоди на един пътешественик, обиколил целият свят.
Аз съм Асмара, търговецът на скъпоценни камъни.
- Лицето му беше като пергамент – обясни Джош на Ерик, - а брадата му – снежнобяла.
Бръчките около очите му бяха дълбоки като бразди. Носеше черна шапка и бастун с дръжка като глава на гарван.
- Запознахме се в този пристанищен град в Мароко. Той беше почти на 90години - стар пътешественик в края на живота си. Аз бях на 20 – млад мисионер по време на първото си пътуване. Цяло лято се срещахме в едно и също кафене и той ми разказваше за единствената скъпоценност, която някога е имал.
- И каква била тя?
- Чети и ще видиш. Толкова бях развълнуван от разказа му, че го помолих да го запише в моя дневник.
Думите, които четеш са негови. Но урокът, на който ме научи може да бъде и твой. Ако искаш.
Ерик искаше, о, как искаше! Спешно му трябваше мъдрост, защото беше объркан. Тази сутрин приятелите му се бяха скупчили около списания с разголени жени.
- Хайде, Ерик. Избери си някоя – каза едно от момчетата.
- Хайде, какво толкова, никой няма да разбере – каза друг.
- Може би по-късно – отговори Ерик, защото друго не му дойде наум.
По-късно призна на Джош, че е объркан.
- Може би момчетата са прави. В края на краищата това са само картинки.
- Джош определено не беше объркан. Сякаш знаеше точно какво изпитва Ерик.
- Това списание проповядва лъжи. Това не са просто безобидни картинки.
- Лъжи ли? – учуди се Ерик.
- Точно така, лъжи. Лъжи за любовта и красотата. Чуй ме, Ерик. Любовта е много повече от красиво лице и красиво тяло. Любовта е вътрешна, не външна красота.
Джош насърчи Ерик да дочете докрай разказа на Асмара. И момчето отново отвори дневника...
Аз съм търговец на скъпоценни камъни. Пътувам от град на град. Купувам камъни от една страна и ги продавам в друга. Плавал съм по цели нощи в бурните океани. Бродил съм по цели дни из горещата пустиня. Държал съм в ръцете си най-изящните рубини, галил съм най-скъпите кожи. Но всичко това заменям за една единствена скъпоценност, която никога не съм познал. Не че не съм имал възможност. Липсвала ми е мъдрост. Държал съм скъпоценността в ръката си, но съм я заменил за имитация.
-За какъв камък говори той? - тихо попита Ерик, като отгърна страницата. Джош замълча. Отговорът не се забави.
Никога не съм познал истинската любов. Познал съм ласки. Виждал съм красота. Но никога не съм познал любовта.
Само ако се бях научил да разпознавам любовта, както разпознавам скъпоценните камъни.
Баща ми ме научи на камъните. Той беше ювелир. Слагаше ме пред една маса, върху, която имаше дузина камъни.
- Един от тях е истински – казваше той – другите са фалшиви. Намери истинският камък.
Мислех, разглеждах ги един след друг. И накрая избирах. Но все бърках.
- Тайната – казваше той - не е в повърхността на камъка, а във вътрешността му. Истинският скъпоценен камък има особен блясък. Отвътре е озарен от пламък. Повърхността винаги може да се полира и да блести, но с времето престава да искри.
С годините очите ми се научиха да различават истинските от фалшивите камъни. Сега никога не ги бъркам. Научих се да разпознавам вътрешното им сияние.
О, да бях научил същото за любовта!
Цял живот съм ходил по места, където не е трябвало да стъпвам. Търсел съм жени с красиви коси, ослепителна усмивка и скъпи дрехи. Търсех избранницата на сърцето си с външна красота, но не и истинска стойност. И сега сърцето ми е празно.
Веднъж почти я намерих. Преди много години в Мадрид срещнах дъщерята на един фермер. Тя беше мила девойка. Любовта и бе чиста. Очите и бяха честни. Но не се отличаваше с особена красота. Тя щеше да ме обича. Щеше да бъде с мен през скърби и неволи. Сърцето и беше озарено от такава преданост, каквато не срещнах никога повече.
Но аз продължих да търся жена, която по красота да засенчи всички останали.
Колко пъти оттогава съм копнял за истинската любов на онова фермерскомомиче!
Ако знаех, че истинската красота е вътрешната, духовната красота, толкова мъка щях да си спестя.
Истинската любов сияе отвътре и укрепва с времето.
Чуй съвета ми. Търси най- чистият самороден камък. Гледай надълбоко в сърцето, за да откриеш най-истинската красота. И когато откриеш този скъпоценен камък, дръж го здраво и не го изпускай. Защото си намерил съкровище, което струва повече от всичките рубини на земята.
Ерик вдигна очи от книгата и срещна изпитателния поглед на Джош.
- Обърни страницата – каза Джош – и прочети за тайната на любовта.
Ерик отгърна страницата и ето какво прочете :
ТЪРСИ КРАСОТАТА И ЩЕ ПРОПУСНЕШ ЛЮБОВТА.
НО ТЪРСИ ЛЮБОВТА И ЩЕ НАМЕРИШ И ДВЕТЕ.
Източник: Интернет