четвъртък, 2 юли 2015 г.

Писмото в бутилка

В навечерието на Нова година, Марио седеше сам на пейката в парка. През градският парк минаваше една рекичка, в която се взираше когато е сам (което се случваше много често). Той се чувстваше самотен. Около него се чуваха смях и весели шеги, но той бе тъжен. Нямаше с кого да празнува. Сърцето му се раздираше от мъка. Толкова много искаше да има с кого да си поприказва, като беше в другите семейства. Той беше сирак и децата в сиропиталището го отбягваха, защото имаше 6 пръста на ръцете и често го наричаха ,,Израстъка’’.
Това беше един много тъжен ден за него. Изведнъж видя нещо странно. В реката проблесна нещо. Момчето отиде да види какво бе това. Марио видя на брега една бутика, която беше покрита с кал. Наведе се, избърса калта от бутилката и видя, че вътре има писмо. Извади от изпокъсаното си джобче едно ножче със отварачка, изкара тапата и видя нещо невероятно! Писмо, на което пишеше: „Към шестопръстото момче Марио”. След малко разбра, че това писмо е от баща му. На писмото пишеше адреса, на които е живял баща му и това, че ключът е под изтривалката. Без да мисли много хвана старото и ръждясало ,,Балканче’’, купил с единствените пари които имаше и тръгна към близкото село. Там е живял баща му. Беше тежка зима. Навсякъде беше заледено. Колелото на Марио се хлъзгаше. След малко той падна на земята и си насини крака, но неговата надежда му даде сили и той стана, все едно че не е падал никога. Със своето старо колело Марио пореше въздуха, като орлица която бърза за да отиде и да нахрани малките си. Той беше изпълнен с надежда и копнеж. Не мислеше за студеното врене и за бурните ветрове, а само за това, че ще разбере кой е той. След дълго и изморително каране, Марио стигна селото. Започна да търси улицата и номера, на който е живяло семейството му. Не след дълго намери мястото. Беше една наполовина съборена къща. Марио с голяма надежда погледна под изтривалката и за негова радост ключът беше там.
С разтуптяно от умора и вълнение сърце отвори вратата. Той си мислеше, че ще намери нещо за себе си в къщата, нещо което ще промени целия му живот, нещо прекрасно. Не , нищо подобно. Изведнъж усмивката изчезна от лицето му. И надеждата беше заменена с разочарование и тъга. Къщата беше опожарена. Нямаше нищо останало. Само прах и изгорели дъски. Марио почувства силна болка. Най-накрая щеше да разбере нещо за себе си, а всички надежди се разпаднаха. Той нямаше какво да направи. Просто падна и заплака. Сълзите му се стичаха по лицето. Беше съкрушен. Сърцето му се късаше. Не можеше да повярва. Просто се наведе и заплака още по силно. След дълго хлипане Марио отвори очи. Огледа се отново, но вече без никаква надежда. Погледът му се спираше по всяка изпепелена мебел. И сред пепелта … отново блясък, подобен на блясъка в реката. Имаше метален предмет.Той стана и отиде до купчината пепел и се разрови.
Усмивката се върна на лицето му. Надеждите му станаха реалност. Това беше метална кутия . Марио я отвори и видя стара снимка. На нея бяха мъж на средна възраст, жена и още една жена облечена с бели дрехи. Тя приличаше на медицинска сестра, имаше докторска маска на лицето си, но това което отвлече вниманието на Марио бе, че тя държеше едно новородено бебе със шест пръста. Тогава той разбра кой е на снимката. Мъжът беше неговия баща, а жената майка му, а той бе бебето в ръцете на сестрата.
- „Ах !” - възкликна той – „Това е моето семейство!”
Усмивката отново грейна на лицето му. За първи път той се почувства със семейството си, знаеше как изглеждат и празнотата в сърцето му започваше да се запълва. Марио си каза:
- „Кой знае? Може някой ден наистина да се срещнем.”
От: Момчил Тотев

Няма коментари: