„Гордост и предразсъдъци“

Калина Тончева, 07.12.2009

„Гордост и предразсъдъци“" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Не става дума за поредния филм, който показва комичните страни на любовта и живота сред английските благородници през 18.–20. век.

Сега заедно ще разгледаме филма на нашия живот, който едновременно снимаме и излъчваме всеки ден.

В умовете ни се запечатват различни картини, хора, събития, думи. На тяхна база изграждаме свои становища, позиции и неусетно се започва „страшният съд“ спрямо другите. Не, няма да се спираме на съденето в чистия му вид, там е ясно: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ и „Само Един е законодател и съдия, Който може да спаси и да погуби; а ти кой си, та съдиш ближния си?“ (Матей 7:1 и Яков 4:12).

Ще се спрем на тази част от изречението: „Ти кой си?“

Заключенията, които си правим, несъмнено имат отношение към това, кои сме или по-скоро кои си мислим, че сме. Често сме подлъгвани от човешката ни природа – да гледаме „на лице“. Преценяваме хората според техните думи и постъпки, но всъщност ходим по повърхността, защото не ги познаваме. А може би не сме се опитали. Умовете ни са задръстени от предразсъдъци, а сърцата – упоени от илюзията за нашата духовна висота. Не сте съгласни с мен вероятно. Разбираемо е. Обикновено този процес е несъзнателен, но ако не бъде прекратен своевременно, продължението на филма може да бъде доста трагично и грозно.
Нека за момент да превъртим лентата: кога последно походихме към приятел или познат, водени от свой предразсъдък; кога за последно създадохме негативно отношение у някого за трето лице отново на базата на свой предразсъдък?

Нека си признаем – не е било толкова отдавна. Понякога прибързваме с изводите си за хората. Друг път се случва да пренебрегнем, „да презрем“ различния от нас човек. Онзи, който не е съгласен с нас по даден въпрос или има различно виждане за практическото приложение на някои принципи, различни навици и подход. А различното в комбинация с нашето засегнато его става причината да отхвърлим или пък да се отдръпнем.

Не е ли така и с нашата вяра? Православни, католици, протестанти – всички сме клони на едно дърво, вярваме в един и същи Господ. Нима е справедливо да имаме повече общо, предимно по важните въпроси, а в същото време да гледаме на различията? В Притчи четем: „Който се отлъчва от другите, търси само своето желание и се противи на всеки здрав разум“ (Притчи 18:1).

Няма добро за нас и за другите, ако оставим една неосъзната гордост и загнездили се предразсъдъци да определят взаимоотношенията ни с хората. А ако трябва да бъдем честни, имаме склонност да се отнасяме по същия начин и с Бог – поставяме под съмнение Неговия план и грижа за нас и си въобразяваме, че знаем по-добре кое е най-доброто за живота ни. Не се доверяваме на наставленията на режисьора, а после искаме филмът ни да няма горчив край. Добре, че Господ за разлика от нас „гледа на сърце” и „не е постъпил с нас според греховете ни“ (І Царе 16:7 и Псалм 103:10).

И все пак нека не се успокояваме сляпо. Той е милостив и дълготърпелив, но е и справедлив Съдия: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Как следва да продължи лентата на нашия живот? Дали ще изберем сценария на „Гордост и предразсъдъци“, или този на двете най-големи Божи заповеди: „да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“ и „да възлюбиш ближния си, както себе си“ (Матей 22:37, 39). Трагичен завършек или щастлив край – това зависи изцяло от теб.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=893