четвъртък, 4 март 2010 г.

„Не мога да свърша всичко, но мога да извърша нещо“


Светла Дилова, 09.11.2009

„Не мога да свърша всичко, но мога да извърша нещо“" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Аз съм само един, но все пак съм един.

Не мога са свърша всичко, но мога да извърша нещо.

И понеже не мога да свърша всичко, не бих се отказал да извърша нещото, което мога.

Едуар Еверет Хал



Толкова често душата ни мечтае за големите неща. Като че ли едно голямо приключение живее във всекиго един от нас и някак ни се иска да участваме в нещо значимо, глобално. Така сърцето ни копнее и мечтае тайно, докато един ден ударите на действителността започват да очукват и деформират онова, което живее в нашите сърца. Новини, събития, неуспехи, обиди, присмехи, криза и много подобни се опитват да убият онзи копнеж да бъдем полезни, да изживеем живота си с мисия и цел.

Под тежестта на всекидневието и забързания живот забравяме, дори спираме да мечтаем за големите неща. Някой би казал, че всяко пътешествие започва с първата крачка, която често е малка и плаха. Така е, но някои и тази крачка не правят!

Аз лично винаги се впечатлявам от хора, които са жертвали много, за да направят някой друг щастлив. Зад всяко велико събитие, реформация и съживление стоят хора, които доброволно са предали живота си, за да участват в изпълнението им. Повечето от тези хора остават безименни и неизвестни за нас. Но все пак те са изживели живота си с мисия и цел. Направили са малкото нещо, което са могли.

Мисля си колко е лесно да позволим на мечтите ни да умрат. А колко е хубаво да живеем живота, който Бог има за нас. Създадени сме с цел, не сме случайно тук. Сърцето ни копнее за нещо истинско, значимо. Защо да го лишаваме от тази радост да бъде част от Божия план за хората на Земята. Не е малко, че сме спасени и знаем Божите обещания. Имаме достатъчно, за да направим или споделим нещо с другите. Нека не позволяваме на мечтите ни да се задушат под натиска на всекидневието. Нека им дадем простор и повярваме в тяхната реализация, като започнем да вършим онова, което Бог иска от нас. Нека малките крачки, които правим днес, ни водят към големите приключения, които Бог има за нас утре.

Аз отказвам моите мечти да умрат. Надявам се това свидетелство на моята приятелка и съработничка в Африка да насърчи сърцето ви в Господа и заедно да закопнеем да извършим нашата работа, да дадем нашия дял за разпространение на Благата вест по цялата Земя.



Моето сърце е напълно убедено в това, да продължа в служение. Не мисля, че ще се върна в Европа. Не мога... моето сърце е тук. Независимо от предизвикателствата Господ ще направи път. Всеки ден преживявам Божията изобилна благодат. Не знам какво има Бог за мен, но продължавам да търся Неговата воля.

Винаги с голяма радост сядам да пиша за всичко това, което Бог прави тук. По време на 7-годишното ми служение в Африка, където станах свидетел на хиляди спасени, изцелени и освободени, няма нищо ново, което да споделя, но въодушевлението ми никога не пресъхва. Само ми помага да го правя с по-голямо желание и усърдие.

Последните две евангелизации се проведоха в град Булауайо, Зимбабве. Прекарахме обичайните 5 седмици в подготовка и провеждане на мобилно библейско училище. Заедно с тези наши дейности посещавахме и една от местните болници. Това служение не беше ново за нас, но този път вземахме различни хора от местните църкви, с които работим. Лекарите и сестрите полагат максимално усилия, тъй като условията са непоносимо тежки. Много от болните са носители на HIV и други заразни болести. В това положение на безнадеждност ние служихме, като споделяхме Евангелието, давахме надежда за вечен живот в Исус Христос. Пациентите и техните семейства бяха изключително отворени да приемат Благата вест. Много от тях приеха Исус и изявиха желание да се молим и за тяхното изцеление. Видяхме Бог да извършва много чудеса, главно с хората, които чакаха с часове наред пред кабинетите. Като че ли не им оставаше нищо друго, освен да размишляват за проблемите си, докато им дойде ред да влязат при доктора. Получихме разрешение да проповядваме Христос на хората, които бяха в чакалнята (около 50 на брой). Говорихме около 10 мин, след това с почти всички се молихме за прощение на греховете, споделихме им 4-те най-важни неща, които един християнин трябва да прави – да чете Библията, да се моли, да споделя на другите хора за Христос и да ходи на църква. И на края се молихме за болните. Огромно впечатление ми направи желанието, с което хората искаха да слушат Словото на Бога – дотолкова, че се ядосваха на тези, които им пречиха в коридора. Спомням си един случай, в който една жена се опита да се пререди, докато аз проповядвах. Получи се такава суматоха, че сестрите се намесиха.

По професия съм физиотерапевт и съм свикнала с условията в болниците на моята страна Шотландия, но нищо не може да се сравни с отчайващото положение на болницата в Булауайо.
Следващия път, когато решиш да се оплакваш от здравното обслужване, първо благодари на Бог, че имаш достъп до една съвременна здравна система.


Откъс от новинарското писмо

на служител Джейни Менгес, септември 2009 г.



Ще завърша с тази мисъл: „Преди да решим да се оплакваме, нека да спрем и да благодарим на Бог за нещата, които имаме, вместо да се оплакваме за онова, което нямаме.“
Благодаря на Бог за спасението, изцелението, надеждата и всички обещания в Него.

Мечтайте... Живейте мечтите си... Отдайте слава на Бога с живота си!

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=881

Няма коментари: