четвъртък, 4 март 2010 г.

Необикновеното в един обикновен ден


Калина Тончева, 01.02.2010

Необикновеното в един обикновен ден" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Студено е, а аз съм навън. Вървя забързана, както обикновено. Вятърът щипе кожата ми сърдито, в унисон с намусените лица наоколо. С изключение на едно – лицето на възрастен мъж, то сияе.

На пръв поглед няма нищо необикновено във външния вид на този човек – леко прегърбен, в стари дрехи, с побеляла коса и бръчки по лицето – някои от усмихване, други от скърбене. Бръчки, които сякаш бележат всяка отминала година и преживяното до момента. Необикновена е неговата усмивка. Причината за нея е едно малко врабче, което кълве от парче хляб, захвърлено на улицата.

Тази картина ме накара да се замисля...

Възрастният мъж не дава вид на някой, който бърза толкова, че да не може да спре за момент и да погледа с усмивка. Преди малко и аз видях врабчето, и аз се усмихнах, само че не спрях, това не влизаше в плановете ми. Дали ако той не беше спрял щях да забележа врабчето изобщо? Съмнявам се.

Питам се кога ще намерим време да спрем, да съзрем необикновеното в обикновените и малки неща в живота и да им се усмихнем? Има толкова много неща, които чакат да бъдат видени и оценени, а ние ги подминаваме. Планираме срещи, ангажименти, задължения, но пропускаме да се взрем в другия, да се заинтересуваме от неговите преживявания, тревоги или успехи, от неговите мечти и копнежи за бъдещето. Пропускаме да се зарадваме на това, което имаме, на самия живот.

Интересно е, че дори във време на икономическа криза може да се намери хляб, хвърлен на улицата. Някой не е оценил това, което има на трапезата си. Нека си представим малко по-различна картина – същият този възрастен мъж се навежда, взима хляба, отчупва няколко парченца за врабчето и започва да яде от останалото. Малкото хляб вероятно би означавал много за гладния в този момент.

И ние означаваме много за любящия Бог: „Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“ (Матей 6:26)

Той намира време да спре и да погледне на всеки един от нас, дори когато ние забравяме да гледаме на Него.

„Господ наднича от небето, наблюдава всичките човешки чада; от обиталището Си гледа на всички земни жители“ (Псалм 33:13, 14).

Понякога може би се усмихва. Да, тази мисъл ни харесва. Добре е обаче да си зададем някои въпроси. Какво кара Бог да се натъжава, когато гледа на нас и на живота ни? Какво кара околните да плачат и как можем да им помогнем? Оценяваме ли грижата на Твореца към нас, малките, и в същото време ние грижим ли се за другите (Матей 18:10)?

Способни ли сме да спрем за момент, да се вгледаме и да открием необикновеното в един обикновен ден?

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=917

Няма коментари: