Съвършената любов в Църквата

Навсякъде по света Бог е създал свои църкви и служения, които са основани на Христовото благовестие. Целта им е да прибавят в Божието Царство спасени души.

"Идете по целия свят и проповдвайте благовестието на всяка твар. Който повярва и се кръсти ще бъде спасен, а който не повярва ще бъде осъден."

Марко 16:15-16

Някои вярващи обаче не разбират напълно тази истина. Между много християнски църкви има противопоставяне, хулене и отхвърляне. Божието Слово казва:

?Който казва, че е в светлината, а мрази брата си, той и досега е в тъмнината. Който люби брата си, той пребъдва в светлината и в него няма съблазън. А който мрази брата си, той е в тъмнината и в тъмнината ходи, и не знае къде отива, защото тъмнината е заслепила очите му.?

1 Йоан 2:9-11

Ако искаш да бъдеш в светлината трябва да обичаш своя брат. Но въпросът е:

КОЙ Е ТВОЯ БРАТ (СЕСТРА)?

Има различни деноминации, организации и събрания, но Църквата на Исус Христос е една. Това е което Библията казва:

?А на ония, които го приеха, даде право да станат Божии деца, на тия, които вярват в неговото име??

Йоан 1:12

Никъде в Библията не е записано слово с което Бог да отхвърля някой, който го изповяда като Спасител. Напротив:

?И тъй всеки, който изповяда мене пред човеците, ще го изповядам и аз пред Отца ми, който е на небесата.?

Матей 10:32

Тогава трябва да разберем, че независимо от нашите човешки предпочитания и различия, Бог обича посветените на него католици, протестанти и православни еднакво и Той не прави разлика според наименованието на твоята деноминация, а според това - ти Негово дете ли си или не.

КАК ДА ОБИЧАШ СВОЯ БРАТ И СЕСТРА?

Бог е създал хората различни и когато е направил това Той е проявил Своята невероятна творческа сила. Независимо дали твоят брат или сестра е от твоята местна църква или не, ти трябва да го обичаш с любовта на Исус. (Йоан 15:12)

Ако Исус обичаше само тези, които са като Него, колко ли от нас щяха да се спасят?

И така трябва да разберем, че Бог желае да направи своята Църква едно чрез любовта си.

?И славата, която ти ми даде аз я дадох на тях, за да бъдат едно както и ние сме едно?

Йоан 17:22

Как трябва да обичаш своя брат и сестра в Господа:

1. Приеми го такъв какъвто е, защото Бог ни създаде различни.
2. Прощавай му, ако е съгрешил, защото няма човек, който да не греши.
3. Не му завиждай за това което има, защото Бог има най-доброто за теб също.
4. Не си мисли, че си повече от него, защото всеки има място в плана на Бог.
5. Говори добри думи за своя брат, защото говориш за тялото на Исус.
6. Бъди постоянен в любовта си, защото Бог е постоянен в своята любов към теб.
7. Показвай любовта си без да очакваш награда за това, защото няма награда, която да заплати за жертвата на Исус.

(Прочетете 1 Коринтяни, 13 глава)

МОЛИТВА

Татко небесен,Ти си ни създал различни хора.Понякога аз съм забравял това и не съм показвал твоята съвършена любов към моите братя и сестри.Аз искам да обичам Тялото ти - Църквата, с твоята съвършена любов.Помогни ми, чрез твоето присъствие и мъдрост.

Моля се за това в името на твоя син Исус Христос.

Амин.

Източни: интернет

Той зае моето място

ДЖОН КУТС, морски капитан безбожник, лежеше умирайки в своята

каюта някъде насред океана. Той се чувстваше толкова безпомощен и

самотен и се свиваше от ужас пред Вечността, която беше толкова близо. Той извика помощник-капитана и попита:

- Уилям, можеш ли да коленичиш и да се помолиш за мен? Както знаеш, аз живях нечестив

живот и ме е страх, че това е краят!

Помощник-капитанът, обаче, не беше човек на молитвите и каза, че не може, въпреки че би желал, ако можеше. Тогава капитанът повика

боцмана и с обезумял от ужас глас извика:

- Моли се Бог да има милост за душата ми!

- Бих искал да мога, капитане, но никога в живота си не съм се молил.

- Тогава провери дали някой на борда има Библия, виж има ли някой

да ми прочете от Библията!

Те претърсиха кораба за някой, който можеше да се моли, или някой, който поне да има Библия и тъкмо щяха да се откажат, когато един моряк им каза, че е виждал сина на готвача да чете книга, която прилича на Библия. Помощник-капитанът веднага намери момчето в галерията. То се казваше Уили Плат и срамежливо призна, че има Библия.

- Тогава вземи я, момчето ми, и побързай да отидеш в капитанската каюта, защото той те чака.

Когато Уили влезе, капитанът лежеше неподвижно с мъртвешка

бледнота на лицето. Като видя момчето, той се приповдигна и

извика:

- Това Библия ли е, синко?

- Да, капитане.

Тогава седни и виж дали можеш да намериш нещо, което да ми помогне, защото много ме е страх, че скоро ще умра. Прочети ми

нещо за Бог и милостта му към грешник като мен.

В този момент на Уили му се искаше да познава по-добре Библията.

Единственото, което му дойде на ум, беше от 53-та глава на Исая, откъдето майка му често обичаше да цитира. Той отвори с надежда тази прекрасна Книга, която открива Божията любов към грешници като Джон Кутс, и започна да чете. Произнасяйки бавно и отчетливо всяка дума, той стигна до 5-ия стих:

Той бе наранен поради нашите престъпления, бит беше поради нашите беззакония. На него дойде наказанието, докарващо нашия мир и с неговите рани ние се изцелихме.

Клетият капитан слушаше всичко това, което касаеше живота му и разбра, че това е последния му шанс да бъде спасен. Той вдигна ръка и каза:

- Спри, синко! Това е! Прочети го отново!

- Капитане, отвърна Уили, майка ми ме караше да слагам моето име в този пасаж. Мога ли сега да го направя така, както тя ме учеше?

- Разбира се, детето ми, сложи своето име и го прочети отново!

Бавно и с благоговение момчето прочете следното:

- Той, Исус, бе наранен поради престъпленията на Уили Плат, бит бе за беззаконията на Уили Плат. Той пое наказанието, докарващо мир на Уили Плат и с неговите рани Уили Плат се изцели.

Когато свърши, той почувства ръката на капитана върху раменете

си.

- Момчето ми, каза той, сложи моето име сега там и го прочети отново. Сложи Джон Кутс! Джон Кутс!

Уили прочете отново, много бавно:

- Той бе наранен поради престъпленията на Джон Кутс. Той пое наказанието, докарващо мир на Джон Кутс и с неговите рани Джон

Кутс се изцели.

Капитанът се отпусна на възглавницата, повтаряйки си отново и отново тези скъпоценни слова от Исая 53:5, като слагаше всеки

път своето име там. Небесна радост изпълни душата му, когато той

положи вярата си в Спасителя, виждайки, че Неговото дело на

кръста е достатъчно, за да заплати за греховете му.

Преди да почине в Христа, Джон Кутс свидетелства на всички в кораба, че е спасен, тъй като наказанието;, което той сам заслужаваше, е понесено от друг.

"Божия дар е вечен живот чрез Исус Христос, нашия Господ."

Послание към Римляните 6:23

Уважаеми читателю, знаеш ли нещо за това спасение? Заел ли си мястото си на виновен грешник пред Бога и осланяш ли се на Христа за прошка?

Тази брошура идва при вас с помощта на:

Проект Мисия България

ул. "Гладстон" 56, София 1000

Без съвпадения

Уенди Биъри, 23.11.2009

Без съвпадения" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Изумявали ли сте се от това, как Господ подрежда живота ни? Понякога нещата просто се получават, а ние оставаме без думи от крайния резултат. Струва ми се обаче, че във вечността ще бъдем още по-впечатлени, когато видим голямата картина. Как нещата, за които сме си мислили, че са незначителни случки, всъщност са се оказвали незаменими парчета от пъзела на Божия план.

В живота ни няма съвпадения. Това, което правим, въздейства на останалите хора в по-голяма или по-малка степен. Местата, на които сме, това, което правим, и начинът, по който го правим, както и нашите реакции на житейските ситуации променят историята, съдбата и вечността.
Иска ми се да разгледаме живота на една млада жена, която се оказва на правилното място, в правилния момент и с правилното отношение. Именно това я отвежда до мястото на благословение и пълнота.

Това е историята на Исаак, сина на Авраам. Дошло и неговото време да се ожени. Авраам искал за сина си жена, която да е от неговия народ. Той изпратил своя слуга да намери такова момиче. Слугата потърсил помощта на Бога за избора. Той решил, че ще избере момичето, което ще напои него и камилите му. Ревека дошла до кладенеца в точния момент. В мига, в който тя любезно предложила да напои него и животните му, той вече знаел, че е намерил жената за Исаак.

Нейното семейство предложило гостоприемството си на Авраамовия слуга, а той я дарил с подаръци. Родителите дали съгласието си тя да се омъжи за Исаак. Въпреки че им се искало да я задържат до себе си по-дълго, когато тя се съгласила да тръгне за дома на своя бъдещ съпруг, те я пуснали.

Ревека била отведена при Исаак, те се оженили и той я обикнал силно. Много може да се разказва за живота на Ревека, но нека се спрем на обстоятелствата досега.

Когато срещнала слугата на Авраам, Ревека била на кладенеца за вода. Като знам колко много вода използва моето домакинство, не бих могла да си представя да нося на ръка дори една малка част от необходимото количество. Веднага си спомних за водния режим през 1994 г.
Явно нейното отношение е било достатъчно добро, за да се престраши слугата да поиска вода от нея, а тя пък била достатъчно милостива, като предложила вода и за камилите. Камилите са животни, които консумират много вода.

Ревека била трудолюбива и гостоприемна. Дали си е представяла, че тези нейни действия ще я заведат до младоженец, който ще я обича толкова много? Не зная.

Но определено зная, че мястото, на което е била, това, което е направила, и начинът, по който го е направила, променили съдбата й.

Семейството на Ревека е имало щедро сърце, което било предадено и на нея. Тя с удоволствие предложила храна и подслон за слугата. Мисля си колко щедри сме ние, когато видим нечия нужда? Осъзнавам, че не е възможно да посрещнем всяка нужда около нас. Но все пак, какви сме ние в повечето случаи? Щедри или безразлични сме към молбите, с които се сблъскваме?
Без съмнение семейството на Ревека било впечатлено от подаръците, които тя получила. Без съмнение в този момент се случило нещо важно. Те познавали Бога и усещали, че именно Той стои зад всичко това. Ревека била отгледана в дом на вяра и именно тази вяра й помогнала да стъпи в неизвестното.

По-късно ще видим, че и Ревека не е съвършена жена. Тя обаче притежавала някои наистина възхитителни черти, които я поставили на място на благословения. Тя била готова да върши както малките всекидневни неща от живота, така и да премине по-напред. Милостива, щедра и гостоприемна, Ревека вярвала, че Бог я води, затова била готова да напусне дома, семейството и родината си и да замине за една чужда страна, за да се омъжи за някого, когото дори не познавала. Дали е имала и най-бегла представа, че срещата на кладенеца ще промени живота й?

Не зная с какво се занимаваш в живота си. Някои от нещата, които вършиш, може да ти се струват незначителни. Вярвам обаче, че ако имаме отношението, което тя имаше, ще бъдем възнаградени.

Мога ли да се моля за милостиво сърце и сила да правя повече от това, което се изисква от мен? Може ли семейството и работодателят ми да кажат за мен, че съм милостив и добър човек? Практикувам ли гостоприемство в дома и в сърцето си, дори и по най-простичките начини?

Вярвам, че ако живеем живота си по този начин, в него няма да има никакви съвпадения. Тогава ще гледаме как Бог подрежда всичко и благославя стъпките ни. Може и да не получим наградата си в този живот, но Библията ни обещава, че ще бъдем заведени при Младоженеца, Който ни обича без съмнение.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=887

Да бъдеш благодарен

Рон Корзин, 25.08.2008

Да бъдеш благодарен" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Понякога приемаме, че всичко, което ни се случва, е даденост. Но когато се опитаме да погледнем света от друг ъгъл, може би ще осъзнаем, че има много неща, за които би трябвало да сме благодарни. Нека да си припомним по-важните...

1. Бъди внимателен към хората, които те обграждат! Ще откриеш, че не само ти се тревожиш и оплакваш. Всеки има неща, които го притесняват. Много е лесно да харесваш тези, които сякаш имат всичко и са спокойни, но никога не знаеш какво се случва в сърцата им. Те може да изглеждат щастливи, но да живеят в отчаяние. Не си мисли: „Искаше ми се да съм на тяхно място.” По-добре погледни хората, които нямат нещата, които ти имаш, и осъзнай колко си благословен! Изброявай благословенията си! Открий начин да се включиш в доброволчески инициативи или да помогнеш на някого, който е в отчаяние. Има различни начини, по които можеш да го направиш.

2. Научи се да приемаш! Спри да мислиш как биха могли да се случат нещата; как би трябвало да бъдат; какво няма да се случи никога; какво нямаш... Обърни внимание на всичко, което имаш. Независимо дали ти харесва, или не – то е твое. Или му се наслади докрай, или го промени, ако можеш! За да си полезен на себе си, се опитай да напишеш списък с нещата, които имаш, и с нещата, които нямаш. Осъзнай, че може би много нещастни хора биха искали да имат това, което ти имаш. Може би много хора се нуждаят от основни неща, които ти и аз вече имаме...

3. Научи се да разрешаваш проблемите! Използвай лимоните, които имаш, за да си направиш лимонада. Създай си навика да се питаш как можеш да преобърнеш негативните неща в положителни. Най-успешните хора – тези, които са благодарни за много неща в живота си, – са тези, които са преминали през огромни борби и са успели да обърнат лошите неща в добри.

4. Научи се да гледаш на трудностите като на възможност за изграждане на характера ти! Представи си, че се обръщаш назад, виждаш живота си преди 10 години и си даваш сметка за всички трудности, през които си преминал. Нали се чувстваш като победител, защото си преминал през всичко това?

5. Направи си благодарствен дневник! Много е лесно. Накрая на деня си написвай 5 неща, които са те направили щастлив и са осмислили деня ти. Не е нужно да са големи неща. Малките понякога повече важат... В дневника ти може да има неща като хубавото време, домашните любимци, среща с хора, които те обичат, някоя шега, песен, която харесваш, и т.н.

Радвай се на малките неща! Стой си на балкона и си почивай. Наблюдавай изгрева или залеза. Разхождай се в парка без ограничения във времето. Полентяйствай или пък гледай смешен филм – посмей се! Съкровището на живота е съставено от малките удоволствия. Благодари за всеки малък подарък, който получаваш!

Всеки добър и съвършен дар идва отгоре, затова бъди благодарен!


Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=662

Как да снабдяваш нуждите си?

Рон Корзин, 30.10.2008

Как да снабдяваш нуждите си?" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Господ ще снабди всички наши нужди според Своето богатство в слава в Исус Христос – това ни казва Библията във Филипяни 4:9. Изглежда, това е едно от най-големите обещания за нас в Божието Слово. Толкова е всеобхватно, че почти всяко друго обещание e част от неговия обхват.

Бог ни уверява, че ще посрещне твоята и моята нужда! Ако това е истина, защо има толкова много хора, изпаднали в нужди? Много християни претендират, че Библията е източник на напътствия и ръководство за справяне с големите проблеми живота им. Защо тези хора имат незадоволени потребности? Бог лъжец ли е? Обещанието Му не е ли истинно?

Отговорът е, че обещанието Му не се отнася за всеки човек, нито дори за всеки християнин. Към всяко обещание има и предварително условие, което Бог иска да бъде изпълнено. Той казва: „Ако ти изпълниш това, Аз ще направя другото.” Често хората искат за извадят от Библията всички обещания и да ги приложат в живота си, като избегнат Божите предварителни условия. Човек не може да изисква изпълнението на стих 19 от 4 глава на Филипяни, ако не върши това, за което говори стих 18.

От контекста става ясно, че Павел говори на група жители от град Филипи, като им казва: „Благодаря ви, че сте давали жертвоготовно. Тъй като сте давали по този начин, сега Господ ще снабди вашите нужди.”

Условието нуждите ни да са снабдени е: да бъдем щедри към другите!

В Притчи 11:25 е казано: „Благотворната душа ще бъде наситена; и който пои, сам ще бъде напоен.” Когато сме щедри към другите, тогава Бог започва да ни благославя и възнаграждава.

В Лука 6:38 пише: „Давайте и ще ви се дава... С каквато мярка мерите, с такава ще ви се отмерва.” Когато сме щедри с останалите, ще започнем да се радваме не само на Божията щедрост, но и на щедростта на другите хора.

Условието за това обещание е първо ние да сме щедри към другите. Павел ни казва, че ако не сме покорни на Бог в нашето даване, то обещанието Му, че ще снабдява нуждите ни, не се отнася за нас. Господ не е длъжен да посреща всяка моя нужда, ако аз не съм покорен на това, което ми е заръчал. Възможно е да прекъснем благословенията в живота си, ако сме стиснати и скъперници.

Каква е разликата между това, да даваш достатъчно, но не и повече, и това, да даваш щедро?

Не можеш да си щедър, ако мисленето ти не е такова. Щедрият човек вместо „Давам достатъчно” казва: „Давам щедро!” Да бъдем щедри, означава да сме личности, които са способни да споделят от благата, които имат. Мисленето на щедрия човек е такова: „Има много за мен, така че аз искам да споделя това, което имам, с теб!” Противоположният начин на мислене е, когато се успокояваш, че даваш достатъчно, но не и повече.

Всички сте чували израза (и съм сигурен, че се отъждествявате с него): „Давай, докато те заболи.” Ние ще кажем: „Давай щедро, докато те заболи.” Може би си мислите, че има някаква грешка. Изразът е оксиморон, т.е. две взаимно изключващи се по смисъл понятия. Когато даваш умерено, но не и повече от нужното, се чувстваш добре. Но когато даваш щедро, ти си щастлив! Често възприемаме даването като нещо, което сме длъжни да направим, докато щедростта е дар от сърцето. Помислете за разликата между тези две отношения на човека към дарението:

· Да даваш колкото трябва е извършване на действие, докато да даваш щедро е състояние на сърцето и част от характера!

· Да даваш достатъчно, но не повече, не е жертва, докато щедрото сърце дава дори от спестеното и запасите!

· Да даваш, за да успокоиш съвестта си, често насочва вниманието към този, който дава, докато щедрото даване насочва фокуса към получателя!

· Когато пресмяташ колко даваш, често дори неосъзнато налагаш изисквания към другия, докато, когато даваш щедро, то е безусловно!

· Да даваш колкото трябва, е насочено в една посока, докато, когато даваш щедро, получаваш много повече!

За мен щедростта е избор, който правя доброволно, дар от сърцето ми. Това ме кара да се чувствам добре, прави ме щастлив! От много години нуждите ми (не прищевките ми) са снабдявани. Убеден съм, че причината се крие в щедростта.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=695

„И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта“

Ивайло Ябълкаров, 30.11.2009

„И така, остават тези трите: вяра, надежда и любов; но най-голяма от тях е любовта“" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Първия път, когато четох описанието на любовта в I Коринтяни 13 – главата на любовта, особено последния стих, се удивих на начина, по който се говори за най-прекрасното нещо на света – любовта.

Голяма част в тогавашните ми молитви заемаше нуждата ми от споделена истинска любов. Някъде по същото време сложих на ръката си пръстен, на който беше гравиран изразът „Истинската любов чака“. Реших, че трябва да се въоръжа с търпение и да чакам.

Днес обаче младите хора не искат да чакат. Те въобще не вярват, че съществува подобно нещо, като истинска любов. Според скорошно проучване 90% от десетокласниците отричат любовта, понеже предпочитат да бъдат консуматори в любовните връзки и се страхуват да се влюбват, защото се притесняват да не бъдат изоставени. Те отричат любовта – тя носела болка. Хубавото е, че поне младите осъзнават, че сексът и любовта не вървят задължително ръка за ръка. Те са на мнение, че сексът е удоволствие, а любовта се гради на отношения, които често носят болка.

Вярно е, любовта се гради на отношения. Не можеш да обичаш личност, която не познаваш. А опознаваш някого, когато общуваш с него. За да обичаш, е необходимо време. Нищо, че учени са установили, че на мъжете им трябват едва 8,2 секунди, за да се влюбят.

Много хора бъркат любовта с привличането, увлечението, влюбването, та дори и със секса. Но те са толкова различни. За да бъдеш привлечен от някого, сигурно ще са ти достатъчни 8 секунди. За да се увлечеш по някого, могат да ти стигнат и няколко минути. За да се влюбиш, може да ти отнеме някой и друг ден. Но никой не може да каже колко време е необходимо, за да обикнеш някого. Любовта не е просто моментен изблик на емоция.

Актуалният въпрос е съществува ли през 21. век истинска любов?

Или всичко във взаимоотношенията между хората се води от егоизма, желанието да се консумират удоволствия и от страха от изоставяне.

Бог е наречен любов. Библията е назовавана като Книга на любовта, не на привличането или харесването, а на любовта. Не съм теолог, но съм чел, че за често употребяваната в Библията дума любов са използвани различни гръцки думи. Те всички разкриват отделни аспекти на любовта: ерос – романтика, сторге – привързаност, филео – приятелство, и агапе – безусловната любов.

Темата за любовта е поредната, по която Божието Слово влиза в сблъсък с новите ценности на 21. век. Векът, в който любовта стана още по-свободна, а връзките – още по-неангажиращи. Разводите – по-чести, а съжителството – по-модерно. Хомосексуалните взаимоотношения – нещо нормално. А псевдозвезди необезпокоявано използват медиите да прокламират, че извънбрачните връзки са нещо добро и не изневеряват единствено „грозните и тъпите“.
Младото поколение е учено, че бракът е формалност и отживелица, че може да се прави ранен, но безопасен секс и че си голяма работа като „консумираш по няколко момичета“ на седмица. Така правеше един от бившите ми съквартиранти в студентското общежитие. Във времето, когато аз се молех да срещна истинската любов, той разказваше на всяко момиче, с което прекарваше една нощ, че в родния си град има сериозна връзка. Това беше абсурдно.
В Библията ясно се говори за любовта. Мъжът и жената се съединяват в едно цяло, след като станат семейство (Битие 2:24). Пожелаването вече е прелюбодейство (Матей 5:28, 29), а сексът преди брака – блудство.

Хората по света и техните мечти са различни. На височина съм малко над 1,70 м, но най-високият мъж на планетата, 26-годишният турчин Султан Кьосен, е 2,47 м. Ние с него си приличаме само по това, че сме имали една и съща мечта – да се оженим. Да намерим истинската любов, да се задомим и създадем свое семейство. Явно сме доста старомодни.
Според скорошно проучване става ясно, че близо 23% от мъжете в Англия смятат, че едно от най-страшните неща в света е да се оженят. Четирима от всеки пет мъже са на мнение, че бракът е по-страшен от скок с парашут, интервю за работа или присъствие в сектора на привърженици на гостуващия футболен отбор с фланелка на отбора домакин. Единственото по-страшно нещо от това, да кажеш „да“ на своя партньор, е да се къпеш в басейн с акули.
Защо е така? Защото хората се страхуват от това да се посветят на някого за цял живот и защото думите „обичам те“ са се обезценили. Сега тези думи се изговарят още след първата среща.

Хората не са склонни да правят компромиси във взаимоотношенията си. Без брак е по-лесно да си тръгнеш, когато ти омръзне или когато решиш да потърсиш разнообразие. Бракът не се харесва, защото без него е по-удобно. Насажда се мнение, че той разваля истинската любов.
Възможна ли е истинската любов, или бракът я разваля?

За Франк и Анита Милфорд тя е реалност. Оженили са се преди 81 години, на 26 май 1928 г., и оттогава са все заедно. Скоро 100-годишните влюбени ще бъдат обявени за най-възрастната семейна двойка във Великобритания. Те споделят, че всяка вечер, преди да си легнат, се целуват и прегръщат. Споделят, че вече 81 години живеят своята истинска любов и се радват един на друг.

Възможна ли е истинската любов?

Имайки предвид Том и Джоан Шовелтън, тя е възможна. Те са се оженили преди 60 години. Оттогава всеки ден Том поставя свежа роза до леглото на съпругата си и я събужда с целувка.
Възможна ли е истинската любов?

Съдейки от историята на възрастен мъж, който всеки ден в продължение на 5 години бърза да посети и нахрани в болницата своята съпруга – да, възможна е.

Нямаше да има нищо особено, ако съпругата му не страдаше от Алцхаймер и поради това в последните 5 години тя дори не знае кой е мъжът, който я посещава и се грижи за нея всяка сутрин.

Кое кара Франк и Анита Милфорд да останат заедно цели 81 години? Любовта!

Кое кара Том Шовелтън да откъсва всяка сутрин в продължение на 60 години роза за своята съпруга? Любовта!

Кое кара възрастният мъж всеки ден да посещава в болницата своята съпруга, която дори не помни името му? Любовта... Истинската любов!

Онази любов, която е възможна само в брака. Онази любов, която не зависи от датата на сватбата, а от посвещението на влюбените. Онази любов, която дълго търпи и е милостива, която не завижда, не се превъзнася и не се гордее, която не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, която всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява и всичко търпи. Любовта, която не отпада. Любовта, която не зависи от емоциите, секса, привличането, настроението, но която е всекидневен избор на двама влюбени.

В деня, в който Бог отговори на молитвата ми за споделена любов – деня на моята сватба, аз прочетох мисълта от „Мечо Пух“: „Ако ти живееш 100 години, аз искам да живея 100 години без един ден, така че никога да не живея без теб.“ Още тогава осъзнах, че посвещението ми в любов е възможно само ако в брака ми Бог заема централно място. Важно е аз, съпругата ми и Бог да бъдем тройно въже (Еклисиаст 4:12).

И така, възможна ли е истинската любов?

Да! С помощта на Бог.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=890

„Гордост и предразсъдъци“

Калина Тончева, 07.12.2009

„Гордост и предразсъдъци“" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Не става дума за поредния филм, който показва комичните страни на любовта и живота сред английските благородници през 18.–20. век.

Сега заедно ще разгледаме филма на нашия живот, който едновременно снимаме и излъчваме всеки ден.

В умовете ни се запечатват различни картини, хора, събития, думи. На тяхна база изграждаме свои становища, позиции и неусетно се започва „страшният съд“ спрямо другите. Не, няма да се спираме на съденето в чистия му вид, там е ясно: „Не съдете, за да не бъдете съдени“ и „Само Един е законодател и съдия, Който може да спаси и да погуби; а ти кой си, та съдиш ближния си?“ (Матей 7:1 и Яков 4:12).

Ще се спрем на тази част от изречението: „Ти кой си?“

Заключенията, които си правим, несъмнено имат отношение към това, кои сме или по-скоро кои си мислим, че сме. Често сме подлъгвани от човешката ни природа – да гледаме „на лице“. Преценяваме хората според техните думи и постъпки, но всъщност ходим по повърхността, защото не ги познаваме. А може би не сме се опитали. Умовете ни са задръстени от предразсъдъци, а сърцата – упоени от илюзията за нашата духовна висота. Не сте съгласни с мен вероятно. Разбираемо е. Обикновено този процес е несъзнателен, но ако не бъде прекратен своевременно, продължението на филма може да бъде доста трагично и грозно.
Нека за момент да превъртим лентата: кога последно походихме към приятел или познат, водени от свой предразсъдък; кога за последно създадохме негативно отношение у някого за трето лице отново на базата на свой предразсъдък?

Нека си признаем – не е било толкова отдавна. Понякога прибързваме с изводите си за хората. Друг път се случва да пренебрегнем, „да презрем“ различния от нас човек. Онзи, който не е съгласен с нас по даден въпрос или има различно виждане за практическото приложение на някои принципи, различни навици и подход. А различното в комбинация с нашето засегнато его става причината да отхвърлим или пък да се отдръпнем.

Не е ли така и с нашата вяра? Православни, католици, протестанти – всички сме клони на едно дърво, вярваме в един и същи Господ. Нима е справедливо да имаме повече общо, предимно по важните въпроси, а в същото време да гледаме на различията? В Притчи четем: „Който се отлъчва от другите, търси само своето желание и се противи на всеки здрав разум“ (Притчи 18:1).

Няма добро за нас и за другите, ако оставим една неосъзната гордост и загнездили се предразсъдъци да определят взаимоотношенията ни с хората. А ако трябва да бъдем честни, имаме склонност да се отнасяме по същия начин и с Бог – поставяме под съмнение Неговия план и грижа за нас и си въобразяваме, че знаем по-добре кое е най-доброто за живота ни. Не се доверяваме на наставленията на режисьора, а после искаме филмът ни да няма горчив край. Добре, че Господ за разлика от нас „гледа на сърце” и „не е постъпил с нас според греховете ни“ (І Царе 16:7 и Псалм 103:10).

И все пак нека не се успокояваме сляпо. Той е милостив и дълготърпелив, но е и справедлив Съдия: „Бог на горделивите се противи, а на смирените дава благодат“ (Яков 4:6).

Как следва да продължи лентата на нашия живот? Дали ще изберем сценария на „Гордост и предразсъдъци“, или този на двете най-големи Божи заповеди: „да възлюбиш Господа твоя Бог с цялото си сърце, с цялата си душа и с всичкия си ум“ и „да възлюбиш ближния си, както себе си“ (Матей 22:37, 39). Трагичен завършек или щастлив край – това зависи изцяло от теб.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=893

Накъде ни води съвестта?

Станка Владева, 18.01.2010

Накъде ни води съвестта?" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

В своята драма „Борис Годунов“ Пушкин пише: „Ако в съвестта има само едно случайно попаднало петно – това е същинска беда! Душата ще изгори като от чума, сърцето ще се налее с отрова, укорът ще бие в ушите като с чук. И от всичко ще ти прилошава, ще ти се вие свят. И щастлив ще бъдеш да избягаш, но няма накъде... Ужасно. Да, жалък е онзи, чиято съвест не е чиста!”1

Наскоро да сте говорили със съвестта си? Налага ли се да си определите час, в който да се видите с нея, или сте в непрекъснат диалог? Как е съвестта ви и накъде ви води тя в днешните стресиращи дни? За никого не е тайна, че за да се насладим на живота, който живеем, ни трябва чиста съвест, с която, както казват нашите предци, спокойно да легнем да спим. Този, който има спокойна съвест, е щастлив и удовлетворен от живота си. Мирът със самия себе си носи множество положителни резултати, дори може да удължи живота ни. От друга страна, никой не може да избяга от неспокойната си съвест. Има хора, които умират по-скоро от угризенията си, отколкото от болестите или нездравословния начин на живот.

Плутарх е казал: „Всеки друг вид душевна болка се успокоява чрез размисъл; само страданията, причинени от неспокойната и тревожна съвест, се усилват от него.“ Наказанието на съвестта е много по-тежко от всички мъчения. Според Йоан Златоуст, и да я гоните, тя няма да си отиде, ще ви преследва. Там, в покоите на съвестта, никой друг не може да влезе. Оставате сами със себе си и пред себе си – истински и честни.

Съвестта е нещо уникално, дадено ни от Бог. Всеки човек се ражда със съвест, но поради грехопадението тя е претърпяла известно разстройство. И в резултат на това може само да прави непосредствена разлика между добро и зло и да различава най-елементарните нравствени ценности.

Без да ви занимавам с гръцки и латински, ще кажа само, че буквалният превод на думата означава ‘със знание’, а за да поясним още по-точно – ‘нравственото съзнание’ на човека. Тя е Божият глас в нас. Бог не само ни казва как трябва да живеем, но и следи за изпълнението на казаното. За да може да бъде верен и непогрешим изявител на Божията свята воля, съвестта трябва първо да се пробуди, а после да се развива с помощта на Святия Дух.

Съвестта, според проф. Киров и проф. Панчовски, е „функция на човешкия дух, чрез която човешката личност осъзнава своя нравствен дълг“. Тя може, от една страна, да ни възпре да направим нещо лошо или да ни поощри да направи нещо добро, а от друга страна, е нашият съдник на това, което вече сме извършили. Съвестта е вътрешното „око на душата“ (Матей 6:22, 23) и свидетелството/осъждението на сърцето ни (І Йоан 3:19–22). Тя показва какви личности сме и ни води.

Накъде води съвестта днешните християни? Като че ли ценностите в съвременното общество са така изкривени, неправилно тълкувани, че понятията ‘добро–лошо’ са с размити граници. Неправдите на днешното време са наистина големи, но това не трябва да ни бъде извинение да не постъпваме правилно. Замисляме ли се въобще за съвестта си и как й се отразяват съвременните ценности на обществото ни? Каква съвест имаме?

Библията споменава няколко вида – добрата съвест одобрява поведението ни и ни носи удовлетворение. Павел казва: „… имаме добра (чиста) съвест, като във всичко желаем да се обхождаме добре“ (Евреи 13:18). Други имат чувствителна съвест, която реагира на най-незначителен повод; притъпена, която реагира само при извършване на големи престъпления; боязлива – такава съвест се страхува да направи преценка, да вземе решение. Има споменати също така силна и слаба съвест. Слабата се влияе от чуждо мнение, от външни фактори, препъва се лесно (І Коринтяни 8 и 10). Прегоряла съвест – тя е престанала да измъчва човека (І Тимотей 4:2). Каква е твоята и моята съвест? Оттам можем логично да заключим и да видим накъде ни води тя.

Скъпи читатели, уважавайте себе си и най-вече Бог в себе си, като не изневерявате и не изкривявате съвестта си. Запазете себе си чисти, като изпълнявате Божите наставления, спокойни и удовлетворени, като останете верни на ценностите, които сте приели с вярата. Не правете компромис със съвестта си, не я заглушавайте и не я занемарявайте. Без значение на манипулацията от страна на обстоятелства или хора, изберете да удържите Божия стандарт и личните убеждения.

На полето на съвестта ние и Бог сме съработници, които действат в посока на това, да станем по-добри хора. Всичко, което правим, и решенията, които вземаме, оставят отпечатък върху съвестта ни. Един ден, рано или късно, ние ще се изправим пред нея и ще бъдем или щастливи и удовлетворени от живота си, или ще се срамуваме и страхуваме от това, в което сме се превърнали. Накъде ни води съвестта ли? Вие можете да отговорите най-добре.

1 Част от материала е заимстван от: Панчовски, Ив., Д. Киров. Християнска етика. Т. 1. Философия на морала.С.: Йори-92, 1996, 353–400.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=911

Необикновеното в един обикновен ден

Калина Тончева, 01.02.2010

Необикновеното в един обикновен ден" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Студено е, а аз съм навън. Вървя забързана, както обикновено. Вятърът щипе кожата ми сърдито, в унисон с намусените лица наоколо. С изключение на едно – лицето на възрастен мъж, то сияе.

На пръв поглед няма нищо необикновено във външния вид на този човек – леко прегърбен, в стари дрехи, с побеляла коса и бръчки по лицето – някои от усмихване, други от скърбене. Бръчки, които сякаш бележат всяка отминала година и преживяното до момента. Необикновена е неговата усмивка. Причината за нея е едно малко врабче, което кълве от парче хляб, захвърлено на улицата.

Тази картина ме накара да се замисля...

Възрастният мъж не дава вид на някой, който бърза толкова, че да не може да спре за момент и да погледа с усмивка. Преди малко и аз видях врабчето, и аз се усмихнах, само че не спрях, това не влизаше в плановете ми. Дали ако той не беше спрял щях да забележа врабчето изобщо? Съмнявам се.

Питам се кога ще намерим време да спрем, да съзрем необикновеното в обикновените и малки неща в живота и да им се усмихнем? Има толкова много неща, които чакат да бъдат видени и оценени, а ние ги подминаваме. Планираме срещи, ангажименти, задължения, но пропускаме да се взрем в другия, да се заинтересуваме от неговите преживявания, тревоги или успехи, от неговите мечти и копнежи за бъдещето. Пропускаме да се зарадваме на това, което имаме, на самия живот.

Интересно е, че дори във време на икономическа криза може да се намери хляб, хвърлен на улицата. Някой не е оценил това, което има на трапезата си. Нека си представим малко по-различна картина – същият този възрастен мъж се навежда, взима хляба, отчупва няколко парченца за врабчето и започва да яде от останалото. Малкото хляб вероятно би означавал много за гладния в този момент.

И ние означаваме много за любящия Бог: „Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират; и пак небесният ви Отец ги храни. Вие не сте ли много по-скъпи от тях?“ (Матей 6:26)

Той намира време да спре и да погледне на всеки един от нас, дори когато ние забравяме да гледаме на Него.

„Господ наднича от небето, наблюдава всичките човешки чада; от обиталището Си гледа на всички земни жители“ (Псалм 33:13, 14).

Понякога може би се усмихва. Да, тази мисъл ни харесва. Добре е обаче да си зададем някои въпроси. Какво кара Бог да се натъжава, когато гледа на нас и на живота ни? Какво кара околните да плачат и как можем да им помогнем? Оценяваме ли грижата на Твореца към нас, малките, и в същото време ние грижим ли се за другите (Матей 18:10)?

Способни ли сме да спрем за момент, да се вгледаме и да открием необикновеното в един обикновен ден?

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=917

Насадени и плодоносни или безхаберни и безплодни

БММ, Николай Сомов "Здрава основа", 29.06.2009

Насадени и плодоносни или безхаберни и безплодни" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Плодът на праведния е дърво на живот (Притчи 11:30)

Колко е силно сравнението, което Бог използва, за да ни помогне да осъзнаем важността на мисията, която е възложена на праведните в този свят! Плодът или ефектът от праведния начин на живот е сравнен по значение с най-важното нещо, съществувало в изгубения Рай – Дървото на живота.

Трагедията на Адам и Ева се състоеше в загубата на тяхната праведност. Веднага след като съгрешиха, те бяха изгонени от Едем и им бе отнет достъпът до Дървото на живота. Това дърво се оказа и най-строго охраняваният обект на Земята: „Така Той изпъди Адам и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към Дървото на живота” (Битие 3:24).

С други думи, загубата на праведност означаваше и загуба на истинския живот, чийто основен символ беше Дървото на живота. Със същата сила обаче е валидно и обратното – възприетата праведност представлява възстановяване на истинския живот.

Така още с появата на Адамовото потомство Бог започна да предлага възстановяване на праведността чрез вяра в Него. Божията воля беше и остава това, правдата отново да навлезе и да се разпространи в света чрез плодовете на хората, приели да живеят праведен живот. Малко хора до идването на Христос можеха да бъдат наречени проповедници на правдата – хора като Авел, Енoх и Ной. Според Евреи 11 техният пример и досега вдъхновява и говори.

След като праведността е основа за връзката ни с Бог, както и причина за вечния живот (Дървото на живота), никак не трябва да се чудим, че най-голяма съпротива в този свят ще срещат праведните хора: „Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (ІІ Коринтяни 3:12).

Неслучайно смисълът на тежката атака, предприета от Сатана срещу Йов, се съдържа в следните думи: „Тогава жена му му каза: Още ли държиш правдивостта си? Похули Бога и умри” (Йов 2:9). Заради праведния живот на Йов Бог се удоволстваше, а Сатана изпадаше в ярост. От първите две глави на тази древна книга разбираме, че праведността на Йов беше причината Господ да се хвали с него.

Текстът в Исая 61:1–3, с който Исус оповестява началото на Своето служение – „Духът на Господа Йехова е на Мене”, завършва с описание на Божията цел за спасените: „За да се наричат дървета на правда, насадени от Господа, за да се прослави Той.”

Разбрахме съдбоносното значение на праведността, сравнена с Дървото на живота, но текстът на разглеждания стих има и своето важно продължение – Притчи 11:30: „Плодът на праведния е дърво на живот и който е мъдър, придобива души.” Необходимо е да обърнем специално внимание на тази истина, защото църковната история е пълна с примери на хора, възприели нуждата да придобият и запазят праведността като самоцел. Това разбиране обаче изпълнява само частично Божията воля. Такова непълно осъзнаване е имал и основоположникът на отшелничеството, преподобният Павел Тивейски. В неговото житие четем: „След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век свети Павел не видял човешко същество, срещал само дивите зверове на източната пустиня.”
Не били малко и вярващите, посветили се на друг „подвиг” – юродството заради Христос. В житието на свети Андрей заради Христа юродив е записано следното: „Светата Христова църква знае много такива юродиви. (Уви, така е!) Такъв бил и свети Андрей, просиял като юродив в Цариград през 9.–10. век.” Юродивите били вярващи, които пред останалите хора се правели на луди и безумни с цел да впечатлят Господ до каква степен са се отрекли от себе си. Разбира се, тези „светии” никак не се и замисляли, че поведението им отблъсква от християнството душите, за които Христос е платил толкова скъпа цена. Да, наистина за придобиването на души за Царството е нужна мъдрост!

Учениците бяха повикани от Исус, за да бъдат специално обучени и така да станат „ловци на човеци”. В наши дни много църкви са забравили, че за достигането на бързо променящия се свят се изисква и промяна на методите, формите и стиловете, чрез които представяме Евангелието. Вече със съжаление може да се каже, че в комуникацията ни със света сме стигнали дотам да говорим с него на различен език. Това тревожно състояние ни предизвиква да отговорим на един въпрос: ще допуснем ли да занемарим най-ценното настойничество, което ни е поверено – разпространението на Христовото благовестие?

Успешния подход е и ще си остане примерът на апостол Павел: „Защото при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички, за да придобия мнозината. На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; на тия, които са под закон, станах като под закон (при все че сам аз не съм под закон), за да придобия тия, които са под закон. На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон (при все че не съм без закон спрямо Христа), за да придобия тия, които нямат закон. На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася неколцина. Всичко това върша заради благовестието, за да участвам и аз в него” (І Коринтяни 9:19–22).

Ще се посветим ли и ние да живеем и да участваме в разпространението на вестта за разпнатия Христос сред народите?

„Господи, наистина се нуждаем от твоята мъдрост, за да изпълним волята Ти и да придобием души от това поколение, от всеки народ по света. Посади всички нас, дарените с Христовата правда, навсякъде сред хората от този свят и направи плода ни да бъде дърво на живот за тях. Изпълни ни с пълнотата на Твоята благодат, за да служим за прослава на великото Ти Име. Амин.”

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=821

"Както е студената вода за жадна душа, така е добрата вест от далечна земя" (Притчи 25:25)

Светла Дилова, 20.08.2009

"Както е студената вода за жадна душа, така е добрата вест от далечна земя" (Притчи 25:25)" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Извадките са на евангелизатор Кристофър Алам, бюлетин от м. май 2009 г., Dynamis World Ministries)

Един ден идва и после си отива... друг ден идва и той отминава... безвъзвратно. Една седмица, а след нея се изнизва още една. Един месец и след него още един. И така животът изтича като вода през пръстите ни. Едно монотонно всекдневие, един омагьосан кръг, в който, ако се отпуснем, изпускаме най-скъпоценния ресурс, който Бог ни е дал на разположение – времето. Време, в което трябва да служим на Бог, на Неговите цели и намерения за този свят.

Увлечена в моето всекидневие, един ден получавам поредното „новинарско писмо“ от работата на мисията, с която работих в Африка. Започвам да чета за чудесните неща, които Бог върши днес и сега в далечна Африка. И спомените започват да изплуват в мен със същата сила, с която аз самата многократно бях ставала свидетел на същата тази Божията сила и милост там. Сърцето ми заби силно и изпитах желание да споделя поне малка частица от тези „добри новини“ с онези мои братя и сестри, които милеят за Божието дело и чиято вяра расте, когато слушат за Божията сила – толкова реална и действена, точно както четем в Писанието.

Евангелизацията се е провела в един от най-големите квартали на Лусака –

Независимо от дъжда всяка вечер голямо множество от хора откликваше на призива за предаване живота си на Бог, като приемаха Исус Христос за личен Господ и Спасител.

Втората вечер от евангелизацията станахме свидетели на едно невероятно движение на Бога между нас. Неизброима тълпа от хора дойде да чуе Евангелието. Много от тях откликнаха на призива за спасение. След което Бог даде изобилна благодат и потвърди Словото Си със знамения и чудеса. Много глухи уши бяха отворени. Две жени, които бяха слепи и едва различаваха някакви сенки, приеха отново зрението си. Двама куци проходиха. Единият от тях беше доведен на количка – в продължение на 7 години не е могъл да става и ходи. Същата вечер си тръгна изцерен. Другата жена буквално бе донесена от членове на семейството, след което нямаше вече нужда от помощ. Само ако можехте да бъдете там и да видите как започна да тича през полето, да танцува и хвали Бога.

Всяка вечер виждахме мощната ръка на Бог да се движи по този начин. Множество от хора – спасени, глухите – прочуващи, куците и недъгавите – прохождащи и тичащи, слепите – проглеждащи.

И защо не? Библията ясно ни казва, че Исус е „Същият вчера, днес и до века” (Евреи 13:8).

Последните две вечери от евангелизацията бяха изключително силни и изпълнени с чудеса.
Точно тогава небето беше ясно, дъждът спря и всъщност за първи път видяхме звездите. Една голяма тълпа от хора се събра да чуят Евангелието.

Ненапразно Исус ни каза: „Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяко създание. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден“ (Марк 16:15, 16). Много добре знаем продължението на този стих, многократно сме го чели и чували от амвоните. Предизвикателството стои пред всеки един от нас – как аз и всички ние ще се включим в тази последна жътва. Начините са много и различни, стига сърцето ни да откликне: „Да, Господи, изпрати мен. Употреби ме!”

Днес ние като членове на Неговото тяло и семейство би трябвало да се изправим във вяра и да очакваме същите неща. Исус не се е променил; Словото на Бог не се е променило. Светът обаче се променя, религиозните виждания и разбирания се променят. Но нашата вяра е от Исус, Сина на Бог, от Неговото Слово, а не от този свят или духа на религия.

И така, стойте твърди във вярата, протегнете се и вземете наследството си. Вярвайте в Словото на Бог. Изговаряйте Словото на Бог. Действайте на основа на Словото на Бог, знаейки, че Сам Бог стои зад Словото Си, готов да Го изпълни и да защити вярващите!

Нека заедно застанем на Божите обещания и изпълним голямото поръчение на Господ Исус Христос към нас – църквата. И нека светът да познае, че сме Негови последователи.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=845

Ела и помогни ни

Бойко Божидаров, 09.09.2009

Ела и помогни ни" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

БММ

Бяха изминали само около 20 години от делото на Исус на кръста и Неговото възкресение. Бог беше изпратил Святия Си Дух и първата църква беше пълна с благодат и сила. Знамения и чудеса ставаха из цяла Юдея и околностите и вече имаше плодове и сред езичниците. Божието учение напредваше из източната част на тогавашната Римска империя.

И Бог беше избрал един човек, който от най-голям враг на църквата се беше превърнал в най-активния Божи слуга по онова време – апостол Павел. Той беше започнал своето мисионерско служение, обикаляйки из Мала Азия и Сирия. А това беше само една малка част от Римската империя и още по-малка част от света. Имаше милиони и милиони по цялата Земя, до които току-що излязлата Блага вест трябваше да достигне.

Тогава от все още тъмните и недостигнати земи дойде глас към Павел: „Ела в Македония и помогни ни” (Деяния на апостолите 16:9). Бог му показа, че трябва да погледне по-надалече, а там имаше много работа за вършене, много жетва за жънене. А хората, които живееха в Македония, имаха нужда от помощ, някой трябваше да дойде там и да им донесе спасение от мрака, в който живееха, и от пътя към ада, по който вървяха.

Оттогава досега са изминали около 1950 години. През жестока съпротива, много лъжи и ереси в крайна сметка благовестието е достигнало по-голямата част от света. Но и сега можем да чуем същия глас: „Ела и помогни ни.” При това той идва не само от невярващи, а и от много вярващи, които са чули Благата вест, но след това не е имало кой да се погрижи за тях.

Този глас дойде от Китай до мен и моята съпруга. И ние трябваше да отидем, защото имахме нещо, което хората там, с които Бог ни беше срещнал, нямаха и от което силно се нуждаеха. Ние бяхме кръстени в Святия Дух, имахме църква, добри учители, свобода да изповядваме вярата си, да ходим на конференции, да бъде снабдявана всяка наша духовна нужда. Те обаче нямаха почти нищо от това. Невярващите в тази страна живеят в атеизъм и суеверия, а в слепотата си не виждат почти нищо друго, освен материално благополучие, без изобщо да се замислят, че пред тях освен ада няма бъдеще. А вярващите са в остра нужда от някой, който да им даде по-богата духовна храна.

Още докато бяхме в България, те ни споделяха по телефона и по интернет проблемите, които имаха. Въпреки че бяха вярващи – някои от тях вече доста години, – те бяха оплетени в проблеми поради липса на учители. Ние усещахме болката им, те говореха с нас понякога с часове, надявайки се да получат отговори на въпросите си. Те наистина имаха нужда от помощ. И ние отидохме в Китай да им дадем това, което на нас Бог ни е дал като благословение, което те нямаха.

Приятели и всички, които сте получили благословения от Господа, не забравяйте, че Той ни ги дава не да си ги държим за себе си и да се чувстваме добре, а да ги даваме на тези, които нямат. Да, ние имаме много повече достъп до всякакво знание в сравнение с милионите хора в страните от Прозорец 10/40.

Но ако го имаме, дали не забравяме една част от това знание, което казва: „Давайте и ще ви се даде” (Лука 6:38). Би трябвало да разбираме, че това е част от благословението и че благословението от Господа не е статично, а е пълно само когато се споделя с другите около нас. Ако го разбираме, тогава не е трудно да чуем този глас: „Ела в Китай (Индия, Индонезия, Иран, Саудитска Арабия, Алжир, Пакистан, Мианмар, Монголия) и помогни ни.”


Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=854

Великото поръчение, национализмът и Последното време

БММ, Николай Сомов "Здрава основа", 14.10.2009

Великото поръчение, национализмът и Последното време" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Пред изпълнението на великото поръчение още от времето, когато е било поверено на църквата, стоят няколко големи предизвикателства. Подобно на крепостните стени и гигантите в Обещаната земя, те извисяват заплашително своя ръст, стремейки се да ни откажат от изпълнението на Божията воля.

Едно от тези препятствия, което ще разгледаме, е национализмът.

Национализмът е отношение на безрезервна вярност и преданост към родина, произход, език, обичаи, традиции и местна религия. Често в съзнанието на неговите привърженици той представлява смисълът на техния живот.

Национализмът е тежък предразсъдък, който разделя и противопоставя хората единствено въз основа на техния произход и национална принадлежност. По тази причина светът е разделен на множество територии, населявани и владени от различни народи, ревностно бранещи своята национална идентичност.

В исторически план междунационалните вражди и стремежи за доминиране са най-честата причина за разпалването на многобройните конфликти и войни от зората на човечеството.
В духовен план предразсъдъкът на национализма е може би най-здравата крепост, използвана от Сатаната за поддържане на заблудата и възпрепятстване разпространението на Божията истина.

Книгата Деяния на апостолите ясно ни показва основната стратегия, която противникът използва, за да противодейства на основаването и растежа на Християнската църква.

Във Филипи (Деяния на апостолите 16:20–22)

„И като ги изведоха при градските съдии, рекоха: Тия човеци са юдеи и смущават града ни, като проповядват обичаи, които не е позволено на нас, като римляни, да приемаме или да пазим. На това народът вкупом се надигна против тях, градските съдии им разкъсаха дрехите и заповядаха да ги бият с тояги.“

В Солун (Деяния на апостолите 17:5–8)

„... и нападнаха Ясоновата къща, та търсеха Павел и Сила, за да ги изведат пред народа. Но като не ги намериха, завлякоха Ясон и някои от братята пред градоначалниците и викаха: Тия, които изопачиха света, дойдоха и тука;

и Ясон ги е приел; и те всички действат против Кесаревите укази, казвайки, че имало друг цар Исус. И народът, и градоначалниците, като чуха, това се смутиха.“

В Ефес (Деяния на апостолите 19:27–29, 33–37)

„И има опасност не само това наше занятие да изпадне в презрение, но и капището на великата богиня Диана да се счита за нищо, и даже да се свали от величието си оная, на която цяла Азия и вселената се покланят.

Като чуха това, те се изпълниха с гняв та викаха, казвайки: Велика е ефеската Диана! И смущението се разпростря по града; и като уловиха македонците Гай и Аристарх, Павловите спътници, единодушно се спуснаха в театъра.

А някои от народа изкараха Александър да говори, понеже юдеите посочиха него; и Александър помаха с ръка и щеше да даде обяснение пред народа.

Но като го познаха, че е юдеин, всички едногласно викаха за около два часа: Велика е ефеската Диана!

Тогава градският писар, като въдвори тишина между народа, каза: Ефесяни, кой е оня човек, който не знае, че град Ефес е пазач на капището на великата Диана и на падналия от Юпитера идол? И тъй, понеже това е неоспоримо, вие трябва да мирувате и да не правите нищо несмислено. Защото сте довели тук тия човеци, които нито са светотатци, нито хулят нашата богиня.“

В Ерусалим (Деяния на апостолите 21:28–30, 35, 36)

„О, израилтяни, помагайте! Това е човекът, който навсякъде учи всичките против народа ни, против закона и против това място; а освен това въведе и гърци в храма, и оскверни това свето място (Защото преди това бяха видели с него в града ефесянина Трофим и мислеха, че Павел го е въвел в храма).

И целият град се развълнува и людете се стекоха; и като уловиха Павел, извлякоха го вън от храма.

А когато стигна до стъпалата, войниците го дигнаха и носеха поради насилието на навалицата, защото всичките люде вървяха подире и викаха: Махни го от света!“

Както виждаме, нищо ново. Старата песен на нов глас може да се чуе по всичките народи, където мисионерите занасят Благата вест. И как да бъде иначе, след като национализмът е най-ефикасното средство за изпълнение на древната максима „Разделяй и владей“.

Приведените примери са твърде показателни. Национализмът е напълно несъвместим с истинското Евангелие. Изграждането на Божието царство на Земята, в което всички хора да бъдат равни независимо от тяхната раса, етнос, език или социален произход, се приема като истинска заплаха от националистите (Галатяни 3:28).

Всички бихме се съгласили, че разпространението на Евангелието през вековете е било забавяно заради тази съпротива.

По същия начин обаче национализмът се явява пречка и за установяването на новия световен ред. Властта над свят, съставен от разпокъсани нации с различни религии и култури, не удовлетворява в достатъчна степен сатана. От самото начало на неговия бунт той неистово се стреми да приеме единно и всеобщо поклонение.

Като наблюдаваме внимателно случващото се през последните години, можем да достигнем до важно заключение. Пътят на Антихриста вече се подготвя, нещо повече – той вече се асфалтира. За да се установи неговото управление по цялата Земя, както и новият религиозен култ, националистическите чувства сред народите трябва да отстъпят пред стремежа към световно обединение. Това важно условие вече става факт. Глобализацията в днешно време води до рухването на много междунационални бариери и вражди. Довчерашни съперници и врагове се съюзяват и обединяват в името на своя икономически просперитет. С удивление наблюдаваме ускорения процес на обединението на Европа. Колко бързо най-развитите европейски страни се отказаха от своята национална валута и приеха единната парична система. Колко бързо отвориха своите граници. Колко бързо замениха своята самостоятелна политика с новите структури за управление на Европейския съюз (скоро предстои новият Лисабонски договор да централизира властта в Съюза). Същият процес на глобализация се развива с различни темпове в Северна и Южна Америка, Азия и дори в Африка.

Къде трябва да бъдем ние и какво трябва да правим в тази ситуация?

Няма по-глупаво положение от това, да си останем просто едни странични наблюдатели. Да, вярно е, че ние не можем да спрем тези негативни процеси, но можем да използваме някои от тях: „Но знаем, че всичко съдейства за добро на онези, които обичат Бога и са призвани според Неговото намерение“ (Римляни 8:28).

Рухването на национализма в Европа и други региони в света е добре дошло за проповядването на Благата вест за Христос. Сега е времето, докато границите падат, а нахлуващото беззаконие все още не е покварило напълно света, църквата да се мобилизира и да достигне с Евангелието онези, които биха повярвали в Христос. Бог винаги е имал и ще има Свой избран остатък сред народите в света. Нуждата от максимална мобилизация за изпълнението на Великото поръчение става все по-спешна с наближаване на времето, когато никой няма да може да работи.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=870

„Не мога да свърша всичко, но мога да извърша нещо“

Светла Дилова, 09.11.2009

„Не мога да свърша всичко, но мога да извърша нещо“" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Аз съм само един, но все пак съм един.

Не мога са свърша всичко, но мога да извърша нещо.

И понеже не мога да свърша всичко, не бих се отказал да извърша нещото, което мога.

Едуар Еверет Хал

Толкова често душата ни мечтае за големите неща. Като че ли едно голямо приключение живее във всекиго един от нас и някак ни се иска да участваме в нещо значимо, глобално. Така сърцето ни копнее и мечтае тайно, докато един ден ударите на действителността започват да очукват и деформират онова, което живее в нашите сърца. Новини, събития, неуспехи, обиди, присмехи, криза и много подобни се опитват да убият онзи копнеж да бъдем полезни, да изживеем живота си с мисия и цел.

Под тежестта на всекидневието и забързания живот забравяме, дори спираме да мечтаем за големите неща. Някой би казал, че всяко пътешествие започва с първата крачка, която често е малка и плаха. Така е, но някои и тази крачка не правят!

Аз лично винаги се впечатлявам от хора, които са жертвали много, за да направят някой друг щастлив. Зад всяко велико събитие, реформация и съживление стоят хора, които доброволно са предали живота си, за да участват в изпълнението им. Повечето от тези хора остават безименни и неизвестни за нас. Но все пак те са изживели живота си с мисия и цел. Направили са малкото нещо, което са могли.

Мисля си колко е лесно да позволим на мечтите ни да умрат. А колко е хубаво да живеем живота, който Бог има за нас. Създадени сме с цел, не сме случайно тук. Сърцето ни копнее за нещо истинско, значимо. Защо да го лишаваме от тази радост да бъде част от Божия план за хората на Земята. Не е малко, че сме спасени и знаем Божите обещания. Имаме достатъчно, за да направим или споделим нещо с другите. Нека не позволяваме на мечтите ни да се задушат под натиска на всекидневието. Нека им дадем простор и повярваме в тяхната реализация, като започнем да вършим онова, което Бог иска от нас. Нека малките крачки, които правим днес, ни водят към големите приключения, които Бог има за нас утре.

Аз отказвам моите мечти да умрат. Надявам се това свидетелство на моята приятелка и съработничка в Африка да насърчи сърцето ви в Господа и заедно да закопнеем да извършим нашата работа, да дадем нашия дял за разпространение на Благата вест по цялата Земя.

Моето сърце е напълно убедено в това, да продължа в служение. Не мисля, че ще се върна в Европа. Не мога... моето сърце е тук. Независимо от предизвикателствата Господ ще направи път. Всеки ден преживявам Божията изобилна благодат. Не знам какво има Бог за мен, но продължавам да търся Неговата воля.

Винаги с голяма радост сядам да пиша за всичко това, което Бог прави тук. По време на 7-годишното ми служение в Африка, където станах свидетел на хиляди спасени, изцелени и освободени, няма нищо ново, което да споделя, но въодушевлението ми никога не пресъхва. Само ми помага да го правя с по-голямо желание и усърдие.

Последните две евангелизации се проведоха в град Булауайо, Зимбабве. Прекарахме обичайните 5 седмици в подготовка и провеждане на мобилно библейско училище. Заедно с тези наши дейности посещавахме и една от местните болници. Това служение не беше ново за нас, но този път вземахме различни хора от местните църкви, с които работим. Лекарите и сестрите полагат максимално усилия, тъй като условията са непоносимо тежки. Много от болните са носители на HIV и други заразни болести. В това положение на безнадеждност ние служихме, като споделяхме Евангелието, давахме надежда за вечен живот в Исус Христос. Пациентите и техните семейства бяха изключително отворени да приемат Благата вест. Много от тях приеха Исус и изявиха желание да се молим и за тяхното изцеление. Видяхме Бог да извършва много чудеса, главно с хората, които чакаха с часове наред пред кабинетите. Като че ли не им оставаше нищо друго, освен да размишляват за проблемите си, докато им дойде ред да влязат при доктора. Получихме разрешение да проповядваме Христос на хората, които бяха в чакалнята (около 50 на брой). Говорихме около 10 мин, след това с почти всички се молихме за прощение на греховете, споделихме им 4-те най-важни неща, които един християнин трябва да прави – да чете Библията, да се моли, да споделя на другите хора за Христос и да ходи на църква. И на края се молихме за болните. Огромно впечатление ми направи желанието, с което хората искаха да слушат Словото на Бога – дотолкова, че се ядосваха на тези, които им пречиха в коридора. Спомням си един случай, в който една жена се опита да се пререди, докато аз проповядвах. Получи се такава суматоха, че сестрите се намесиха.

По професия съм физиотерапевт и съм свикнала с условията в болниците на моята страна Шотландия, но нищо не може да се сравни с отчайващото положение на болницата в Булауайо.
Следващия път, когато решиш да се оплакваш от здравното обслужване, първо благодари на Бог, че имаш достъп до една съвременна здравна система.

Откъс от новинарското писмо

на служител Джейни Менгес, септември 2009 г.

Ще завърша с тази мисъл: „Преди да решим да се оплакваме, нека да спрем и да благодарим на Бог за нещата, които имаме, вместо да се оплакваме за онова, което нямаме.“
Благодаря на Бог за спасението, изцелението, надеждата и всички обещания в Него.

Мечтайте... Живейте мечтите си... Отдайте слава на Бога с живота си!

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=881

Божията любов в нашите ръце

Бойко Божидаров, 04.01.2010

Божията любов в нашите ръце" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

БММ

Всички знаем думите на Исус Христос от Йоан 3:16: „Бог толкова възлюби света, че даде Своя Единороден Син, за да не погине нито един, който вярва в Него, но да има вечен живот“.

Той ни показа Своята любов на дело преди 2000 години. Тази любов обаче не е свършила по това време, тя продължава и до днес, и завинаги.

Както знаем, светът лежи в Лукавия. Той копира Божието Слово, за да се опита да излъже човечеството, че е като Бог. Той се опитва да имитира Божите ценности – вярност, любов, милост, кротост, чрез „модерни, светски методи“, като демокрация, толерантност, плурализъм, хуманизъм, човешки права и други подобни идеи. Хората, особено от Западния свят, така са прегърнали тези идеи, че веднага са готови да обвинят всеки, който говори или направи нещо в противоречие с тях. За тях това е най-висшият морал, в който обаче Бог не участва, освен като притурка към така наречената религиозна толерантност.

В същото време милиони хора живеят под мрачното робство на идоли и религии, заблуди и страхове. Но това робство е невидимо за човешкия морал. За света то е по-скоро туристическа атракция и дори свобода, освен ако не смущава нечии интереси. Светът харесва места като будистките и хиндуистките манастири, градове – религиозни центрове, като Варанаси и Амритсар в Индия, Ласа в китайски Тибет, а също и центрове на разврата като Патая в Тайланд и казината в Макао. Светът харесва „атрактивните“ обичаи, като пробиването с железа телата на хиндуистите при техни религиозни празници, саморазпъването на кръст във Филипините, шаманските магии на сибирските племена, опиянението с наркотици при празниците на Шива в Непал. И ако някой се опита да спре тези безумия, светът реагира остро, тръбейки за нарушаване на човешките права. Да, за света пътят към познаването на нашия спасител Господ Исус Христос е нетолерантен, смущаващ, недемократичен, нехуманен, дори фанатичен.
Бог обаче ни е дал да видим ясно това, което светът не може да види. Ние можем да видим това робство. Бог не гледа безучастно към поробените, но Той работи за тяхното истинско освобождаване. Освобождаване, което светът не би харесал. Светът мисли, че със своите идеали „обича“ тези поробени души, затова би се възпротивил на истинската любов, която идва от Бога.

Но Бог е призовал нас като посланици на Неговата любов. Любовта винаги е на дела, иначе не е любов. И Бог е възложил на нас да вършим тези дела. Те са в нашите ръце. Ако ние само гледаме това робство в моментите, когато ни се напомни, и се възмущаваме, докато те отминат, а после забравяме и си гледаме нашите работи, каква полза? Можем много да си говорим за Божията любов по църквите, но ако я упражняваме само към хората около нас, с какво сме по-специални? По-скоро ставаме като онези, за които Исус казва: „… ако обичате само онези, които обичат вас, каква награда ви се пада? … Не правят ли това и езичниците?“ (Матей 5:46, 47)

Да, това правят езичниците, те мислят, че обичат другите езичници, като защитават човешките им права. Езичниците мислят, че обичат другите езичници, като използват идолите и разврата като туристически атракции и ги насърчават в това за печалба. Това е тяхната „любов“. А каква е нашата любов? Бог ни е научил каква трябва да бъде. Тя може да мине през страдания, през омраза от страна на света, но ще е истинска. И наградата за нея е вечна със спасените души, които Бог е спечелил за Себе Си чрез нас.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=905

„Какво смяташ да направиш с остатъка от живота си?“

ЕВ, 07.01.2010

„Какво смяташ да направиш с остатъка от живота си?“" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

„Дори да ме убиете, аз пак ще се моля един ден да отворите сърцата си за Исус“. Думите на младия Pencil още повече ядосват надзирателите. Вече няколко часа продължава побоят, а ударите и ритниците трябва да принудят задържания да подпише документ, в който да документира отказа си от християнската вяра.

„Чрез Исус намерих мир в сърцето си. Никога няма да се откажа от Него и да Го предам“, не спира да повтаря невръстното севернокорейско момче, известно под псевдонима Pencil. Чрез силните аргументи на бруталното насилие той е трябвало да бъде убеден да се отрече от вярата си. Но момчето не се отказва от Исус. След неуспешните мъчения е изпратено в трудов лагер.

Преди да попадне в лагера, той и трима негови приятели искат да основат тайна църква в Северна Корея. Полицията обаче ги залавя, само Pencil успява да се измъкне. От своето скривалище той наблюдава как приятелите му са арестувани и качени в колата. Повече не ги вижда.

„Дали не би било по-добре да живея незабележим и удобен живот при дикторския режим в Корея?“, мисли си момчето. Спомня си обаче думите на своя библейски учител: „Какво искаш да направиш с остатъка от живота си?“ „Искам да бъда смел като моите приятели. И без страх да разказвам на хората за Исус Христос“, отговаря си наум Pencil.

Младият християнин се сприятелява с една вярваща двойка и заедно тръгват по пътищата на Северна Корея, за да споделят Евангелието с най-бедните. Те се спират край уличните просяци, споделят малко храна с тях и им разказват за най-голямата надежда, която е в Исус Христос. Сред бедняците има и такива, които са християни от години, а други с интерес слушат библейските разкази.

Един ден Pencil става жертва на собствената си страст към благовестието. Заради една Библия, която подарява на млад мъж по време на евангелизаторските си разходки, момчето попада в ръцете на полицията, а оттам – и в трудовия лагер. Два месеца по-късно силите му го напускат завинаги, още преди да навърши 20 години.

Между 80 000 и 100 000 души чакат последния си час в севернокорейските лагери на смъртта, които съществуват по волята на диктатора Ким Йонг Ил.

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=906

„Аватар“ Една нова религия

Превод: Емилия Илиева, 03.02.2010

„Аватар“ Една нова религия" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">

Филмът „Аватар“ отбеляза световен рекорд. Броени дни след своята премиера научнофантастичният епос на Джеймс Камерън е на второ място по гледаемост за всички времена, отбелязват критиците.

От Ватикана обаче не са особено въодушевени и предупреждават за опасността от появата на една „нова религия“.

Джеймс Камерън вече има изпитана рецепта за скъп и успешен филм. През 1997 г. създава касовия хит „Титаник“, който е най-скъпата продукция досега, но със своите рекордни приходи 3D епосът успя „да потопи“ своя предшественик. Най-скъпият филм за всички времена вече се нарича „Аватар“. Само 17 дни след премиерата си блокбастърът донесе рекордната печалба от 1,2 млрд. долара. Нищо чудно, че Камерън, обявен още преди 12 години от своите фенове за „краля на света“, вече планира продължение на „Аватар“.

Сюжетът на триизмерната суперпродукция се крепи около фантастичния свят, наречен Пандора, отдалечен на светлинни години от Земята. Хората са принудени да мигрират на тази планета заради изчерпаните земни ресурси. Там създават колонии и започват да произвеждат ценни суровини. Действието се развива през 2154 г. Между коренните жители Нави и животинския и растителен свят съществува хармония, а след смъртта душите населяват вечната памет на Пандора.

Списание „Шпигел“ нарича „Аватар“ „индиански филм, вдъхновен от историята за Карл Май, само че индианците са високи 3 метра и са светли“. Критиката обаче го осъжда: „Хората и извънземните индианци в този филм са персонажи, създадени без каквато и да е дълбочина.“
Ватиканът от своя страна предупреждава за опасностите, които прозират зад посланието на филма: „Толкова свръхмодерна техника и толкова малко истински емоции. Филмът популяризира една духовност, която издига творението над Твореца.“

Радио Ватиканът също не пести критиките си: „Екологията в „Аватар“ е превърната в религия на хилядолетието.“

„Във филма природата не е представена като творение, за което трябва да се грижим, а като божество, на което трябва да се кланяме“, коментира говорителят на Ватикана Федерико Ломбарди.

По материали от:

www.pro-medienmagazin.de

Източник: http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=918

РАЗЛИЧАВАНЕТО НА ХРАНИТЕ. ПОСТЪТ И ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА

РАЗЛИЧАВАНЕТО НА ХРАНИТЕ.
ПОСТЪТ И ХРИСТИЯНСКАТА СВОБОДА

Каква е ползата от поста?
Може ли постът да помогне на вярващият християнин и как?

„Това, което влиза в устата, не осквернява човека, но това, което излиза от устата, то осквернява човека” /Мт. 15:11/

„Няма нищо извън човека, което, като влиза в него, може да го оскверни; но тия неща, които излизат от него, те оскверняват човека. И каза им: Нима сте и вие тъй неразсъдливи? Не разбирате ли, че нищо, което влиза в човека отвън, не може да го оскверни? Защото не влиза в сърцето му, а в корема, и излиза в захода. Като каза това Той направи всички ястия чисти.” /Мк. 7:15,18,19/

„Един вярва, че може всичко да яде; а който е слаб във вярата, яде само зеленчук. Който яде, да не презира този, който не яде; и който не яде, да не осъжда този, който яде; защото Бог го е приел. Кой си ти, що съдиш чужд слуга? Пред своя си господар той стои или пада. Но ще стои, защото Господ е силен да го направи да стои. Някой уважава един ден повече от друг ден; а друг човек уважава всеки ден еднакво. Който пази деня, за Господа го пази; а който не пази деня, за Господа го не пази; който яде, за Господа яде, защото благодари на Бога; и който не яде, за Господа не яде, и благодари на Бога………Зная и уверен съм в Господа, Исуса, че нищо не е само по себе си нечисто; с това изключение, че този, който счита нещо за нечисто, нему е нечисто.” /Римл. 14:2-6,14/

КОЙ Е ПОСТИЛ В БИБЛИЯТА?

Хората спазвали поста само веднъж в годината, в деня на Изкуплението. Това е заповядано от Бога в Стария Завет.
/Лев. 16:29-31/

После човеците заповядали допълнителни дни за постене, за които Бог нищо не заповядва или казва.
А. 4 пъти годишно след Вавилонското робство:
/Зах. 7:5; 8:19/

Б. 2 пъти седмично от фарисеите:
/Лк. 18:11-14/

Учениците на Иоан Кръстител и фарисеите много постили:
/Мк. 1:6; Лк. 2:36,37/

Павел и Варнава постили, но те били възпитани в силните и строги еврейски обичаи:
/Деян. 13:2,3/

Учениците на Исус не постили:
/Мт. 9:14-17; Лк. 5:33-39/

КАКВО ОЗНАЧАВА: „ВЕХТИ МЕХОВЕ С НОВО ВИНО ЩЕ СЕ СПУКАТ”?

Има ли разлика, ако християните не постят, и не спазват други подобни ритуали имащи значение в Стария Завет?

„Всичкият труд на човека е за устата му, душата обаче не се насища.” /Екл. 6:7/
„А това що ядем, не ще ни препоръчва на Бога, нито ако не ядем губим нещо, нито ако ядем, печелим нещо.” /1Кор. 8:8/
„И тъй, никой да ви не осъжда за това, което ядете, или което пиете, или за нещо относно някои празник, или новомесечие, или събота, които са сянка на онова, което ще дойде, а тялото е Христово. Никой да ви не отнема наградата с измама, чрез самоволно смиреномъдрие и ангелослужение, като наднича в неща, които не е видял и напразно се надува с плътския си ум…..Ако сте умрели с Христа относно първоначалните учения на света, то защо, като че живеете на света, се подчинявате на постановления, като, „Не похващай”, „Не вкусвай”, „Не пипай”, като всички се развалят от употреба, по човешки заповеди и учения? Тия неща наистина имат вид на мъдрост в произволно богослужение и смирение и в нещадене на тялото, но не струват за нищо в борбата против угождаването на тялото.” /Кол. 2:16-18,20-23/

„Стойте, прочее, твърдо в свободата, за която Христос ни освободи, и не се заплитайте отново в робско иго. Ето, аз, Павел, ви казвам, че, ако се обрязвате, Христос никак няма да ви ползува. Да! повторно заявявам на всеки човек, който се обрязва, че е длъжен да изпълни целия закон. Вие, които желаете да се оправдавате чрез закона сте се отлъчили от Христа, отпаднали сте от благодатта. Защото ние чрез Духа ожидаме оправданието чрез вяра, за което се надяваме. Понеже в Христа Исуса нито обрязването има някаква сила, нито необрязването, но вяра, която действува чрез любов.” /Гал. 5:1-6/

„А Духът изрично казва, че в послешните времена някои ще отстъпят от вярата, и ще слушат измамителни духове и бесовски учения, чрез лицемерието на човеци, които лъжат, чиято съвест е прегоряла, които запрещават жененето и заповядват въздържание от ястия, които Бог създаде, за да се употребяват с благодарение от ония, които вярват и разбират истината. Защото всяко нещо, създадено от Бога, е добро, и нищо не е за отхвърляне, ако се приема с благодарение; понеже се освещава чрез Божието Слово и молитва.” /1Тим. 4:1-5/

„А някои слязоха от Юдея и учеха братята казвайки: Ако се не обрежете, според Моисеевия обред, не можете да се спасите. И тъй, като стана доста препирня и разискване между тях и Павла и Варнава, братята наредиха Павел и Варнава и някои други от тях да възлязат за тоя въпрос в Иерусалим до апостолите и презвитерите. Те, прочее, изпратени от църквата, минаваха и през Финикия и през Самария, та разказваха за обръщението на езичниците, и доставяха голяма радост на всичките братя. А като стигнаха в Иерусалим, бяха приети от църквата и от апостолите и презвитерите, и разказваха все що беше извършил Бог чрез тях. Но, рекоха те, някои от повярвалите между фарисейската секта станаха та казаха: Нужно е да се обрязват, и да им се заръча да пазят Моисеевия закон. Тогава апостолите и презвитерите се събраха да разискват тоя въпрос. И след много разпитване Петър стана та им каза: Братя, вие знаете, че в първите дни Бог избра между вас мене, щото езичниците чрез моите уста да чуят евангелското учение и да повярват. И сърцеведецът Бог им засвидетелствува като даде и на тях Святия Дух, както и на нас, и не направи никаква разлика между нас и тях, като очисти сърцата им чрез вяра. Сега, прочее, защо изпитвате Бога, та да налагате на шията на учениците хомот, който нито бащите ни, нито ние можем да носим? Но вярваме, че ние ще се спасим чрез благодатта на Господа Исуса, също както и те.” /Деян. 15:1-11/

„Не се завличайте от разни и странни учения; защото е добре сърцето да се укрепява с благодат, а не с наредби за ястия, от които не са се ползвали ония, които са се водили по тях.” /Евр. 13:9/

ХОМОТ, ИГО = Допълнителни задължения, които християните трябва да изпълняват, за да придобият Божията благодат и да бъдат спасени. Отново някакъв Закон.

Какво ни освобождава от греховете?
„…….като знаем все пак, че човек не се оправдава чрез дела по закона, а само чрез вяра в Исуса Христа, - и ние повярвахме в Христа Исуса, за да се оправдаем чрез вяра в Христа, а не чрез дела по закона, защото чрез дела по закона няма да се оправдае никоя твар.” /Гал. 2:16/

„Защото по благодат сте спасени чрез вяра, и то не от самите вас; това е дар от Бога; не чрез дела, за да се не похвали някой.” /Еф. 2:8,9/

Християните трябва да отбягват човешките учения и предания:
„Обаче напразно Ме почитат като проповядват за поучения човешки заповеди…..И каза им: Хубаво! вие осуетявате Божията заповед за да спазите своето предание…..И тъй, осуетявате Божието Слово заради вашето предание, което сте предали и вършите много такива неща подобни на това.” /Мк. 7:7,9,13/
„Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди.” /Мт. 15:9/
„И рече Господ: Този народ се приближава към Мене с устата си и Ме почита с устните си, но сърцата им стоят далеч от Мене, и благоволението им към Мене е по човешки поучения, изучени папагалски” /Ис. 29:13/

Християните трябва да отбягват бабешките басни:
„А отхвърляй скверните и бабешките басни и обучавай себе си в благочестие.” /1Тим. 4:7/

Християните не са под Закона, те са свободни да постят или да не постят:
„Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно; всичко ми е позволено, но не ща да съм обладан от нищо.” /1Кор. 6:12/

Какъв трябва да бъде постът?
„Такъв ли е постът, който Аз съм избрал? – ден, в който трябваше човек да смирява душата си? Значи ли да навежда човек главата си като тръстика, и да си постила вретище и пепел? Това ли ще наречеш пост и ден угоден на Господа? Не това ли е постът, който Аз съм избрал, - да развързваш несправедливите окови, да разслабваш връзките на ярема, да пускаш на свобода угнетените, и да счупваш всеки хомот? Не е ли да разделяш хляба си с гладния, и да въвеждаш в дома си сиромаси без покрив? Когато видиш голия да го обличаш, и да се не криеш от своите еднокръвни? Тогава твоята светлина ще изгрее като зората, и здравето ти скоро ще процъфне; правдата ти ще върви пред тебе, и славата Господна ще ти бъде задна стража. Тогава ще зовеш, и Господ ще отговаря! Ще извикаш, и Той ще рече: ето Ме! Ако махнеш насред себе си хомота, соченето с пръст и нечестивите думи….” /Ис. 58:5-9/

„В миналото много хора учели, проповядвали и писали, че чрез въздържане, или чрез предпочитане на определени храни и чрез други подобни традиции, установени от хората, човек може да придобие милост и да си изкупи греха. По тези причини всекидневно били въвеждани и налагани нови видове пости, церемонии и други подобни, което целяло да изгради впечатлението, че тези неща са част от истинското служение на Бога, че от тяхното съблюдаване може да се придобие благодат и, ако не се спазват, ще се извърши голям грях.
На първо място, учението за благодатта и праведността чрез вяра бива замъглявано, а всъщност то съставлява сърцевината на благата вест и трябва да бъде водещото послание в църквата, за да може Христовото дело и заслуги да бъдат добре известни на всички, а вярата в опрощението заради Христос трябва да бъде въздигната над всички дела. По тази причина ап.Павел категорично отменя Моисеевия закон и човешките традиции, за да разберем, че не можем да придобием праведност пред Бога заради делата си, а само чрез вяра в Христос получаваме благодат. Тази истина е почти изцяло потулена от онези, които твърдят, че благодатта се придобива посредством спазването на определени пости, предпочитане на едни храни пред други, носене на одежди и т.н.
На второ място, такива традиции замъгляват и дори заместват самите дела, указани от Бога. Стигнало се дотам, че за истински християнски живот се смята спазването на празниците по точно опроделен начин, изричането на точно определени молитви, пазенето на изрично указаните пости и носенето на точно определено облекло. Това съставлявало истинската духовност. От друга страна, делата, указани от самия Бог, и призванието на човека в живота се приемат като светски и лишени от духовност, например грижата за семейството, раждането и доброто възпитание на децата Божий, участие в управлението на държавата и в обществения живот. Такива дела, указани от Бога, за съжаление се разглеждат като лишени от духовност, светски и несъвършени, докато на традициите се отдава божествена почит като на свещени и съвършени дела. В резултат на това разбиране подобни „святи традиции” се множат всекидневно. Освен това, тази заблуда дълбоко обезпокоява съвестта на иначе искрено вярващите, които се терзаят, че водят твърде несъвършен живот, защото са встъпили в брак, защото участват в управлението или правораздаването. В същото време тези вярващи изпитват дълбоко преклонение пред монашеството, защото погрешно си мислят, че чрез съблюдаването на подобен монашески живот човек е по – близо до Бога.
На трето място, такива традиции се оказват мъчителен товар за съвестта, защото не е възможно да се спазват всички измислени традиции, а пък в същото време сред хората витае схващането, че те представляват истинското служение на Бога………Във връзка с това съчиненията на канонистите внасят дълбоки обърквания в съвестта на хората, защото единственото нещо, с което се занимават е систематизирането на съществуващите традиции, предвиждането на облекчения за успокоение на съвестта в определени ситуации. Те са толкова заслепени в тези си усилия, че в съчиненията им няма място за далеч по – важните неща като вярата, истинската утеха в тежки изпитания и други подобни. Мнозина искрено вярващи и образовани хора от предишни времена са изразявали безпокойство, че такива традиции предизвикват много съблазни и противоречия в църквата, и че пред хората се поставят множество препятствия, за да достигнат до вярното познание за Христос.…..Августин също е изразил неудовлетворение от това, че съвестта се обременява с многобройни традиции. Във връзка с това той е учел, че те не трябва да се възприемат като задължителни.
Нашите учители проподават тези въпроси, водени не от лекомислие или незачитане на църковните власти, а от належащата необходимост от познания относно гореизброените заблуди, които възникват в резултат от погрешното разбиране на традициите. Освен това самата блага вест, самото Евангелие ни призовава учението за вярата да бъде на пиедестал в нашите църкви. А то не може да бъде възприето, ако се предположи, че благодат от Бога може да се придобие чрез дела, които самия човек приема като необходими.
Ето защо ние учим, че благодатта не може да се придобие или да се заслужи, не може да има помирение с Бога, нито пък грехът може да се изкупи чрез спазване на споменатите човешки традиции. Следователно, те не бива да се възприемат като истинско служение на Бога. А причините са посочени в Писанията. В /Мт. 15:1-20/ Христос защитава апостолите, че не съблюдават обичайните традиции, и добавя: „Обаче напразно Ми се кланят, като преподават за поучения човешки заповеди.” /Мт. 15:9/. Тъй като Той нарича такива заповеди напразно почитане, те не са необходими. По този повод Христос казва: „Не това, което влиза в устата, осквернява човека….” /Мт. 15:11/. Освен това ап.Павел пише в /Римл. 14:17/: „Защото Божието царство не е ядене и пиене….”, а в /Кол. 2:16/ „И тъй, никой да не ви осъжда за това, което ядете, или което пиете, или за нещо относно някой празник, или новолуние, или събота….”; в /Деян. 15:10,11/ ап.Павел казва: „Сега, прочее, защо изпитвате Бога, та да налагате на шията на учениците хомот, който нито бащите ни, нито ние можем да носим? Но вярваме, че ние ще се спасим чрез благодатта на Господа Исуса, също както и те.” Тук ап.Петър забранява обременяването на съвестта с обреди, церемонии, забрани било от Моисеевия закон, било от други източници. В /1Тим. 4:1,3/ такива забрани на определени храни или на брак се наричат „измамни духове и бесовски учения”, защото са в пълен разрез с духа на Евангелието. Въвеждането или извършването на такива дела с цел придобиване на опрощение на греха, или пък разбирането, че ако някой не извършва такива дела, то той не е християнин, е пагубно за душата……….” /”Аугсбургско изповедание на вярата” 1530г. Лутеранска символическа книга/

За единството в Тялото Христово

Единни или разделени

Българска мисионерска мрежа, 22.02.2007

Единни или разделени Колко е добро и колко е угодно да живеят братя в единодушие!

Бойко Божидаров, БММ

Тези думи от Псалм 133 винаги са актуални и в много случаи решаващи за успеха на работата ни като Божи служители, включително и на мисионерското поле.

Днес има много деноминации, много организации. Те наистина проявяват усилия да бъдат единни, но невинаги успяват. Ако са единни относно Господ Исус Христос, тогава добре – изпълнява се Словото, което казва: „Но сега те са много части, а едно тяло.” (I Кор. 12:20) В този случай не се издигат различията между частите, а на първо (и централно) място е Исус. Реалността обаче често е различна – има разделения както между деноминациите, така и между отделните „надденоминационни” организации и разделения, които са човешки и не ходят в единството, постановено от Царя. Плод са на нашите човешки слабости и незрелост като християни.

Когато говорим за мисии към недостигнатите народи, често се смята, че финансите са основен проблем (поне за България). Всъщност има един по-голям проблем – липсата на единство. Всички, които говорят за мисии до далечните народи, имат голямо желание за големи неща. Но когато започнат да се готвят за заминаване, понякога изникват най-различни вътрешни проблеми – коя да бъде организацията, какво да поеме, как да се координират нещата, какво трябва и какво не трябва да се говори и т.н. Това наистина е нормално, но...

Бедните селяни от Бирма, Тибет, Иран, Камбоджа изобщо не се интересуват нито от деноминациите ни, нито от нашите различни виждания, нито коя организация стои зад нас... Единственото, което те биха искали да знаят, е с какво Исус е по-превъзходен от досегашната им вяра в идолите. Техните религии също са пълни с течения, клонове, секти и организации. Ако разберат, че и при нас, християните, е така, тогава не е странно, че си мислят: „Явно Христос не е по-различен от боговете в нашата религия. Той е просто една от многото религии. Тогава е по-добре да си останем с нашите идоли, поне няма да имаме проблем с роднините, съселяните и религиозните ни водачи.” И наистина, когато бях в Китай, видях нещо, което е доста тъжно, но е факт. Там има много идоли, свързани с будизма. Един ден на улицата ме срещна будист, който раздаваше „благословения” – картички с изображения на идоли. Предложи ми една картичка, но аз му казах, че вярвам в Исус. И той отговори: „Тогава нека богът (разбирай идолът” Исус да те благослови.” По-късно разбрах, че в днешно време в Източна Азия е станало модерно към целия пантеон от идоли да се прибавят и имена като Мао Дзедун, Исус Христос, Мохамед и т.н. Все едно, че те са „едни от многото идоли”. За голяма част от китайците Исус е просто „един от идолите, почитан най-вече на Запад”. Много от тях все още не виждат превъзходството на нашия Господ над сбирщината от идоли и човешки изображения! До голяма степен причината е липсата на единство сред нас – както в България, така и в Китай, така и в целия свят.

„С това искам да кажа, че всеки от вас казва:Аз съм Павлов; а аз – Аполосов; а аз – Кифов; а пък аз – Христов. Нима се е разделил Христос? Павел ли беше разпнат за вас? Или в Павловото име се кръстихте?”– се обръща Павел към коринтяните (I Кор. 1:12–13). А в днешно време тези думи биха могли да звучат и така: „Мартин Лутер ли се разпна за вас? Или Дерек Принс, или Джон Уесли, или Бени Хин, или папата?” Не говори ли това доколко сме израснали в търсенето на нашия Господ? Нима Господ е слаб да ни разкрие „дали има кръщение в Святия Дух, дали трябва или не трябва да се говорят езици” и много други истини, някои от които принадлежат към т.нар. духовно мляко и основите на християнството, които би трябвало да знаем още от първите години или дори месеци във вярата ни! Отново казвам – нито Господ, нито недостигнатите хора, живеещи в тъмнина, не се интересуват от нашите слабости и различия.

Нека все пак да разкажа какво Господ прави, когато силите на тъмнината също не са единни. От най-древни времена Господ управлява народите на света, които все „се наговарят заедно, против Господа и против Неговия Помазаник” (Пс. 2:2), стремейки се да си построят своя крепост, свой „земен рай”, без Царя, още от Вавилонската кула, та до наши дни.

Допреди 50 години в най-високата планинска земя на света е съществувало кралството Тибет, управлявано от Далай Лама, и затворено като крепост под мрака на будизма, без да се допускат чужденци, които да смущават този „земен рай”. Господ обаче изпраща против тази крепост една друга тъмна сила, също толкова насочена против Исус – китайските комунисти. Оттогава много хора от Запад протестират и се възмущават, викайки: „Свобода за Тибет!” Господ обаче е на друго мнение.

Дали наистина ако китайците не бяха дошли, Тибет щеше да бъде свободен? Свободен от какво? Всъщност тогава Тибет и досега щеше да си остане една мрачна, напълно изолирана „свободна” крепост на будизма. В действителност Господ, използвайки една тъмна сила, разбива друга и резултатът е, че днес много западни туристи посещават Тибет и благовестието бавно, но сигурно навлиза и в тази земя. Така, без да искат и без изобщо да са предполагали, китайските комунисти, противници на благовестието, всъщност отварят пътя му към Тибет!

Господ е против единството на противниците Му. Но Той е за единството на Неговите избрани против врага. „Всяко царство, разделено против себе си, не може да устои” (Мат. 12:25). Дали тези думи са само за нашия враг от този свят, или важат и за нас? Да, наистина, различията между нас най-често идват от различното ниво на зрелост и познаване на Господа. Но това не би било проблем, ако на първо място поставяме Него и ако винаги Го търсим. Да Го търсим, съвсем практически означава и да си обновяваме ума, т.е. да бъдем отворени и готови да си променяме схващанията и да не претендираме, че познаваме цялата Библия и цялата истина, защото колкото повече се доближаваме към Него, толкова по-нови и чудесни неща възприемаме. Затова нека да Го търсим и да не се хващаме само за една част от истината, защото често това поражда различията между нас (особено когато тази истина дори не е истина, а човекоугодно изкривяване на Словото), а да тичаме напред към Господ, защото „тези, които търсят Неговото лице, те са Яков” (Пс. 24:6), и какъвто Го намерим, такъв и ще Го представим на погиващите както в България, така и в най-далечната земя.

http://www.evangelskivestnik.net/statia.php?mysid=415