петък, 22 януари 2010 г.

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!

Всеки от нас познава някой, като този, за когото се разказва в тази история.
Един ден, когато бях още нов в гимназията, видях едно момче от нашия клас, което си тръгваше от училище. Казваше се Кайл.
Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: "Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред".
Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи.
Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта. Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.
Подадох му очилата и му казах: "Тези са големи загубеняци. Остави ги."
Той ме погледна и каза само: "Благодаря ти!"
Имаше огромна усмивка на лицето му.. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.
Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!
Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: "Да".
Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.
Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: "Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!" Той просто се разсмя и ми връчи половината.
През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.
* * *
През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.
Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички.
Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията. Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах! Това беше един от онези дни.
Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: "Ей, умнико, ще се справиш!" Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: "Благодаря".
Прокашля се и започна речта си.
"Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария".
Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.
Погледна право към мен и леко се усмихна.
"За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи".
Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…
НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!
С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин.
Всеки има две възможности за избор:
1) Да изпрати тази история на своите приятели или
2) Просто да я изтрие и забрави, все едно не е докоснала сърцето му.
Както виждате, аз избрах първият вариант.
Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.
Няма начало и край.
Вчерашният ден е история.
Утрешният ден е загадка.
Днешният ден е подарък..

Няма коментари: