Насадени и плодоносни или безхаберни и безплодни" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">
Плодът на праведния е дърво на живот (Притчи 11:30)
Колко е силно сравнението, което Бог използва, за да ни помогне да осъзнаем важността на мисията, която е възложена на праведните в този свят! Плодът или ефектът от праведния начин на живот е сравнен по значение с най-важното нещо, съществувало в изгубения Рай – Дървото на живота.
Трагедията на Адам и Ева се състоеше в загубата на тяхната праведност. Веднага след като съгрешиха, те бяха изгонени от Едем и им бе отнет достъпът до Дървото на живота. Това дърво се оказа и най-строго охраняваният обект на Земята: „Така Той изпъди Адам и постави на изток от Едемската градина херувимите и пламенния меч, който се въртеше, за да пазят пътя към Дървото на живота” (Битие 3:24).
С други думи, загубата на праведност означаваше и загуба на истинския живот, чийто основен символ беше Дървото на живота. Със същата сила обаче е валидно и обратното – възприетата праведност представлява възстановяване на истинския живот.
Така още с появата на Адамовото потомство Бог започна да предлага възстановяване на праведността чрез вяра в Него. Божията воля беше и остава това, правдата отново да навлезе и да се разпространи в света чрез плодовете на хората, приели да живеят праведен живот. Малко хора до идването на Христос можеха да бъдат наречени проповедници на правдата – хора като Авел, Енoх и Ной. Според Евреи 11 техният пример и досега вдъхновява и говори.
След като праведността е основа за връзката ни с Бог, както и причина за вечния живот (Дървото на живота), никак не трябва да се чудим, че най-голяма съпротива в този свят ще срещат праведните хора: „Но и всички, които искат да живеят благочестиво в Христа Исуса, ще бъдат гонени” (ІІ Коринтяни 3:12).
Неслучайно смисълът на тежката атака, предприета от Сатана срещу Йов, се съдържа в следните думи: „Тогава жена му му каза: Още ли държиш правдивостта си? Похули Бога и умри” (Йов 2:9). Заради праведния живот на Йов Бог се удоволстваше, а Сатана изпадаше в ярост. От първите две глави на тази древна книга разбираме, че праведността на Йов беше причината Господ да се хвали с него.
Текстът в Исая 61:1–3, с който Исус оповестява началото на Своето служение – „Духът на Господа Йехова е на Мене”, завършва с описание на Божията цел за спасените: „За да се наричат дървета на правда, насадени от Господа, за да се прослави Той.”
Разбрахме съдбоносното значение на праведността, сравнена с Дървото на живота, но текстът на разглеждания стих има и своето важно продължение – Притчи 11:30: „Плодът на праведния е дърво на живот и който е мъдър, придобива души.” Необходимо е да обърнем специално внимание на тази истина, защото църковната история е пълна с примери на хора, възприели нуждата да придобият и запазят праведността като самоцел. Това разбиране обаче изпълнява само частично Божията воля. Такова непълно осъзнаване е имал и основоположникът на отшелничеството, преподобният Павел Тивейски. В неговото житие четем: „След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век свети Павел не видял човешко същество, срещал само дивите зверове на източната пустиня.”
Не били малко и вярващите, посветили се на друг „подвиг” – юродството заради Христос. В житието на свети Андрей заради Христа юродив е записано следното: „Светата Христова църква знае много такива юродиви. (Уви, така е!) Такъв бил и свети Андрей, просиял като юродив в Цариград през 9.–10. век.” Юродивите били вярващи, които пред останалите хора се правели на луди и безумни с цел да впечатлят Господ до каква степен са се отрекли от себе си. Разбира се, тези „светии” никак не се и замисляли, че поведението им отблъсква от християнството душите, за които Христос е платил толкова скъпа цена. Да, наистина за придобиването на души за Царството е нужна мъдрост!
Учениците бяха повикани от Исус, за да бъдат специално обучени и така да станат „ловци на човеци”. В наши дни много църкви са забравили, че за достигането на бързо променящия се свят се изисква и промяна на методите, формите и стиловете, чрез които представяме Евангелието. Вече със съжаление може да се каже, че в комуникацията ни със света сме стигнали дотам да говорим с него на различен език. Това тревожно състояние ни предизвиква да отговорим на един въпрос: ще допуснем ли да занемарим най-ценното настойничество, което ни е поверено – разпространението на Христовото благовестие?
Успешния подход е и ще си остане примерът на апостол Павел: „Защото при все че съм свободен от всичките човеци, аз заробих себе си на всички, за да придобия мнозината. На юдеите станах като юдеин, за да придобия юдеи; на тия, които са под закон, станах като под закон (при все че сам аз не съм под закон), за да придобия тия, които са под закон. На тия, които нямат закон, станах като че нямам закон (при все че не съм без закон спрямо Христа), за да придобия тия, които нямат закон. На слабите станах слаб, за да придобия слабите. На всички станах всичко, та по всякакъв начин да спася неколцина. Всичко това върша заради благовестието, за да участвам и аз в него” (І Коринтяни 9:19–22).
Ще се посветим ли и ние да живеем и да участваме в разпространението на вестта за разпнатия Христос сред народите?
„Господи, наистина се нуждаем от твоята мъдрост, за да изпълним волята Ти и да придобием души от това поколение, от всеки народ по света. Посади всички нас, дарените с Христовата правда, навсякъде сред хората от този свят и направи плода ни да бъде дърво на живот за тях. Изпълни ни с пълнотата на Твоята благодат, за да служим за прослава на великото Ти Име. Амин.”
Облечете се с Господ Исус Христос и не се грижете за плътта, за да угаждате на нейните страсти. Римляни 13:14
Един еврейски равин всяка сутрин прекосявал селския площад, запътил се към синагогата, за да се помоли. Веднъж на площада се натъкнал на едър офицер от местната военна част, който бил в много лошо настроение. Като видял равина, офицерът решил да си изкара яда на него и го попитал: "Ей, рави, къде отиваш?" Равинът разбрал, че е срещнал не когото трябва и смирено отвърнал: "Не знам." "Не знаеш ли?, кипнал още повече офицерът. Какво искаш да кажеш с това не знам? Всяка сутрин от двайсет и пет години ти минаваш по тоя площад и отиваш в синагогата да се молиш. Защо тогава ми казваш, че не знаеш къде отиваш?" Офицерът сграбчил равина за яката и го завлякъл към ареста. Когато бил натикан в килията и офицерът заключвал вратата зад него, равинът казал: "Сега виждаш ли защо казах, че не знам къде отивам?"
Животът е пълен с неизвестност. Не знаем накъде ще ни завлекат нашите страсти. Не знаем какво ще кажем, когато сме ядосани. Не знаем как ще постъпим, когато ни предизвикат. Не знаем какво ще си помислим, когато бъдем изненадани от някоя житейска неприятност. Всеки ден тръгваме с благородното желание да вършим добри дела, но отнякъде изскачат изкушенията като разбойници и ни грабват, за да ни отведат в затвора на човешката ни безпомощност. Всеки път се заричаме да сложим ново начало в нашите отношения с близките ни, да бъдем по-добри, по-приветливи, по-любезни. Но нещо сякаш ни тласка в капана на старите спомени и пак сме разделени.
За да не сме безпомощни, трябва винаги да се молим Бог да ни съпровожда на всяка крачка и да ни пази от изкушения, а и от самите нас. Да се облечем с Господ Исус, Който като броня да ни опази от външни и вътрешни врагове.
Молитва: Боже на силите, закриляй ни от лукавия, опази ни от изкушения и ни дръж винаги под Своята защита в светлина и мир.
Тема за размисъл: Най-сигурният начин да се провалим е да разчитаме на своите добродетели.
Отговорете ми защо разказите снаранени хора се намират в Библията? Защо евангелията са пълни с такива хора? С толкова отчаяни хора? Макар че проблемите им са различни, състоянието им е едно и също. Те са хванати в капан. Отблъснати от всички. Отхвърлени отвсякъде. Нямат накъде да се обърнат. На устните им - отчаяна молитва. В сърцата им - полузабравени мечти. В ръцете им - скъсано въже. А пред очите им - устните на Назарянина, които прошепват: "Не се отчайвай!" Той умее да се приближава, когато всички останали се отдалечават.
Действията на този човек са изненадващо прости. Думи със съчувствие, докосвания с любов. Пръстите докосват невиждащи очи. Ръката застава върху изморено рамо. Думите изпълват натежали сърца... Изпълняване на пророчеството. "Смазана тръстика няма да пречупи и тлеещ фитил няма да угаси."
Пак питам. Защо всички тези портрети се намират в Библията? Защо е създадена тази галерия? Защо БОг ни е оставил една след друга толкова приказки за възстановяването на съсипан живот? За да сме благодарни за миналото? Или за да погледнем с възхищение към делата на Исус?
Не. Не. Не. Хиляди пъти не. Целта на тези разкази не е да ни опишат какво е направил някога Исус, а какво прави сега. "Всичко, що е било от по-напред писано, писано е било за наша поука - обяснява апостол Павел, - та чрез твърдостта и утехата от Писанията да имаме надежда." (Римл. 15:4)
Описаните човешки съдби не са просто разкази за неделното училище. Нито романтични приказки. Нито илюзии от облаците. Те са исторически събития, в които истинският Бог среща истинската болка, за да можем ние да си отговорим на въпроса "къде е Бог, когато страдаме".
Как се отнася Бог към разбитите надежди? Прочетете историята на Яир. Какво изпитва Отец към онези, които са болни? Застанете с Него в къпалнята Витезда. Копнеете ли Бог да проговори на самотното ви сърце? Тогава слушайте как разговаря с двамата ученика по пътя за Емаус. Какво казва Бог на засрамените и унизените? Гледайте пръста Му, който рисува в прахта на Йерусалимския двор.
Той не го прави само за тях. Прави го и за мен. И за теб.
А това ни отвежда до последната картина в галерията - вашата. Сега, след като сте прочели книгата, вземете четката. След като сте разгледали техните истории, нахвърляйте своята. Застанете пред плотното, под което стои името ви и нарисувайте своя портрет.
Впрочем не е задължително да е с бои и ивърху платно. Може и с молив върху лист хартия, с печатни букви на компютъра, със скулптура от глина, с мелодия в песен. Няма значение как ще го направите, но ви съветвам да опитате. Запишете своята драма. Разкажете своята семейна история. Проследете своето пътешествие.
Започнете с "преди". Какво беше преди да Го познавате? Спомняте ли си? Може би е било преди десетки години. Или вчера. Може би Го познавате добре. Или тъкмо сте Го срещнали. Това няма значение. Важното е никога да не забравяте какво е представлявал животът без Него.
Сигурно връщането в спомените боли. Част от миналото ни не е приятно за посещения. Но е необходимо да си припомним. "Вижте какви бяхте, когато Бог ви призова" - наставлява Павел (І Кор. 1:26). Ние, осиновените, не трябва да забравяме как сме живели като сирачета. Ние, освободените, трябва от време на време да се връщаме при затвора. Ние, намерените, не бива да изтриваме от паметта си колко отчаяни сме били като изгубени.
Забравата подхранва надменността. Не можем да си позволим да забравяме. Трябва да помним.
Освен това трябва и да разказваме своята история. Не на всички, само на някои. Има хора, чието състояние сега е като нашето преди. Те имат нужда да узнаят какво може да направи Бог. Искрените картини на нашето минало могат да дадат кураж за нечие бъдеще.
Не рисувайте само миналото, опишете и настоящето. Обрисувайте Неговото докосване. Представете промяната, която е донесъл в живота ви. И тази задача има своите предизвикателства. Ако рисуването на Преди може да бъде болезнено, представянето на Сега може да се окаже неясно за другите. Все пак Бог не е престанал да работи върху вас!
О-о, вижте чак докъде сте стигнали! Аз не ви познавам, но знам, че сте изминали дълъг път. Нали някога дори не сте се докосвали до християнска литература! Погледнете се сега - още малко и ще довършите една цяла книга! Бог е започнал нещо в сърцато ви. А това, което започва, Той винаги го завършва. "Аз съм уверен - пише апостол Павел, - че Онзи, който е почнал добро дело във вас, ще го усъвършенства до деня на Исус Христос." (ил. 1:6)
Така че проследете хронологично всичко, което някога Христос е извършил с вас. Ако ви е донесъл успокоение и мир, нарисувайте гълъб. Ако е радост, оцветете дъга. Ако е смелост, изпейте песен за хората, които преместват планини. И когато завършите, не крийте рисунката. Поставете я някъде, където да я виждате. Някъде, където всеки ден да ви напомня за нежното могъщество на Бог Оте.
А когато всички се завърнем горе у дома, ще направим изложба.
Ето това е идеята ми. Знам, че е налудничава, но защо наистина да не си подредим една галерия, когато си отидем у дома? Не знам дали на небето са позволени подобни неща. Но нещо ми подсказва, че Бог няма да има нещо против. В крайна сметка, там ще има достатъчно място и време.
А как само такава изложба ще разтопява ледове! Как ще сприятелява! Представяте ли си? Ето го Йона с рибата в естествена големина. Мойсей стои пред горящия храст. Давид дава уроци по стрелба с прашка. Гедеон дава на хората да пипнат руното (същото руно!), а Авраам описва картина, озаглавена "Нощта с хилядите звезди". Можете да поседите на дървото със Закхей. Наблизо малко момче ви показва кошница с пет хляба и две риби. Марта ви кани в кухнята си. Някакъв стотник ви вика да докоснете кръста. Тук е Мартин Лутер с коментара си върху Посланието към римляните. Сузана Уесли ви разказва как се е молила за синовете си - Чарлз и Джон. Дуайт Муди описва деня, когато е напуснал обущарницата, за да започне да проповядва. А Джон Нютън изявява желание да ви изпее "О, чудна благодат" с ангелски хор зад гърба си.
Някои са известни, повечето не са, но всички са герои. Един войник ви моли да поседите с него в землянката, направена досущ като истинската, в която някога е срещнал Христос. ЕДна жена ви показва петната от сълзи по своя Нов Завет. До един нигериец седи мисионерът, който го е обучавал. Зад гърба на усмихнат бразилец е нарисувана реката, където е бил кръстен.
А някъде там е и вашата история. Хората идват един след друг. Изслушват се, сякаш разполагат с цяла вечност. (Което си е така!) Отнасят се с вас като с царска особа. (Защото сте си такава!) Соломон ви задава въпроси. Йов ви хвали за вашата издръжливост. Исус Навин ви поздравява за смелостта ви. И когато всички ръкопляскат, вие също пляскате. Защото на небето всички знаят, че похвалите и поздравленията се отправят към едиствено Достойния.
Като стана дума за Достойния, Той също е представен в небесната галерия. Обърнете се и поглеснете! Висого над другите. На най-високопоставеното място. Точно в средата! Там, върху платформата, издигната високо над останалите. Видим от всяка точка на галерията, стои един голям камък. Той е заоблен. Тежък. Някога са го използвали, за да затварят гробници.
Но не и сега. Попитайте двете Марии. Попитайте Петър. Попитайте Лазар. Попитайте който и да е в галерията. Всички ще ви кажат. Камъните никога не са били проблем за Бога...
Дали ще има подобна галерия на небето? Кой знае. Но знам, че някога е имало такъв камък пред входа на една гробница. И със сигурност знам, че той е бил отместен. А също така знам, че и по вашия път има камъни. Камъни, които спъват. Канари, които спират. Скали, които са прекалено големи за вас.
Моля ви, не забравяйте, че целта на тези разкази е да ни накара да погледнем не с удивление назад, а с вяра напред. Богът, който е говорил, продължава да говори. Богът, който е прощавал, все още прощава. Богът, който е ходил по земята, и днес идва. Той идва в нашия свят. Идва във вашия свят. Идва, за да направи онова, което не можем сами. Той идва, за да отмести камъните, които не можем да помръднем.
Камъните не са проблем за Бога. Никога не са били. Няма и да бъдат.
И когато стигнаха на мястото наречено Лобно, там разпнаха Него и злодейците - единият отдясно Му, а другият отляво. А Исус каза:
- Отче, прости им, защото не знаят какво правят.
И като разделиха дрехите Му, хвърлиха жребие за тях. И людете стояха, та гледаха. Още и началниците Го ругаеха, казвайки:
- Други е избавил. Нека избави и Себе Си, ако Този е Божият Христос, Неговият Избраник!
И войниците също Му се подиграваха, като се приближаваха и Му поднасяха оцет, и казваха:
- Ако си юдейският цар, избави Себе Си! - А над Него имаше и надпис: "Този е юдейският цар".
И един от обесените злодейци Го хулеше, казвайки:
- Нали си Ти Христос? Избави и Себе Си, и нас!
А другият в отговор го смъмра, като каза:
- Нито от Бога ли се не боиш ти, който си под същото осъждане? Ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслуженото за това, което сме сторили. А Този не е сторил нищо лошо... - И каза: - Господи Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Царството Си!
А Исус му рече:
- Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мен в рая.
Лука 23:33-42
Истина ти казвам.
Днес ще бъдеш с Мен в рая.
Лука 23:42
За малко да изпусне самолета. Вече си мислех, че ще седя сам на реда, когато вдигнах глава и я видях да влачи задъхано две големи чанти по пътеката.
- Мразя да летя! - промърмори, докато се стоварваше на мястото си. - Отлагах качването колкото се можеше по-дълго.
- Още малко и щяхте да го отложите напълно - усмихнах се.
Беше висока, млада, руса, загоряла и бъбрива. Дънките й бяха модерно разпрани на колената. Черните й ботуши се перчеха със сребърни шипове. Очевидно наистина мразеше да лети. И нейният начин да преодолее напрежението бяха приказките.
- Отивам вкъщи, за да видя баща си. Със сигурност ще се учуди на тена ми. Мисли, че съм луда да живея в Калифорния - да стоя неомъжена и така нататък. Имам нов приятел, той е от Ливан. Обаче много пътува, така че се виждаме само през уикендите, което много ми харесва, защото така цялата къща е на мое разположение. Тя не е далеч от плажа и...
Знам как да се държа, когато до мен седи приятна и привлекателна жена. Колкото мога по-скоро разкривам професията и семейното си положение. Това спестява доста неприятности и за двамата.
- Моята съпруга също мрази да лети - вмъквам, докато си поема въздух, - така че разбирам как се чувствате. И тъй като съм пастир, знам един текст в Библията, който можете да прочетете, докато излитаме.
Извадих Библията от куфарчето си и отворих на Псалм 23.
За първи път жената замълча. Господ е пастир мой - зачете тя и после вдигна глава с широка усмивка. "Спомням си го! - възкликна, докато самолетът се издигаше. - Чела съм го като малка."
После продължи да чете. Следващият път, когато погледна към мен, в очите й имаше сълзи.
- Беше толкова отдавна! Много, много отдавна... - разказа ми как е вярвала... някога. Станала християнка като малка, но не си спомняше кога за последен път е била на църква.
Поговорихме за вярата и за повторния шанс. Попитах я мога ли да й задам един въпрос. Можех.
- Вярваш ли в рая?
- Да.
- А мислиш ли, че ще отидеш там?
За миг погледна настрани, но после се обърна и отговори уверено:
- Да. Да, ще отида в рая.
- От къде си сигурна?
- От къде съм сигурна, че ще отида в рая? - тя замълча, докато оформи отговора си.
Разбрах какво щеше да ми каже, преди още да го е изрекла. Забелязах познатите признаци. Жената се канеше да ми представи своя "списък". (Всеки човек си има такъв.)
- Ами, като цяло съм добър човек. Не пуша повече от една кутия на ден. Спортувам. В работата разчитат на мен - броеше на пръсти своите постижения. - Освен това накарах приятеля ми да си направи тест за СПИН.
Право в десятката! Това беше нейният списък. Успехите й. Според нейните представи в рая могат да те отведат здравословните навици и безопасният секс. Логиката й бе проста - ако спазва списъка на земята, ще получи място на небето. За да не бъдем твърде сурови към нея, нека ви задам един въпрос. Какво е записано във вашия списък?
Повечето от нас си имаме такъв списък. Приличаме на момичето в самолета. Смятаме, че "като цяло" сме добри. Благопристойни, работливи, обикновени хора. Изготвили сме си цял списък с примери в подкрепа на това.вашият може и да не включва цигарите и тестовете за СПИН. Но все пак имате списък.
Плащам си сметките.
Обичам жена си и децата си.
Ходя на църква.
По-добър съм от Хитлер.
Изобщо като цяло съм добър човек.
Всички си имаме такива списъци. Списъкът има предназначение. Да докаже, че сме добри. Но в него има и един проблем. Никой от нас не е достатъчно добър.
Апостол Павел говори точно за това, когато залага две шашки динамит в третата глава на своето Послание към римляните. Първата е в 10 стих. "Няма праведен нито един." Нито един. Нито ти. Нито аз. Нито който и да е. вторият взрив се намира в 23 стих. "Всички съгрешиха и не заслужават да се прославят от Бога."
Бум! Край със списъците. Толкова. Край на идеята да бъдеш "като цяло добър".
Тогава как се отива на небето? Как може човек да отиде в рая, след като нито един от нас не е добър, след като нито един списък не е достатъчен, след като няма приемливи постижения?
Това е най-важният въпрос. За да чуем отговора на Исус, нека се върнем при последния Му разговор, преди да умре. Срещата с двамата злодейци.
И тримата са разпънати на кръстове.
Може би ни се иска да мислим, че двамата крадци са невинни жертви. Че не заслужават наказание. Добри хора с прекалено сурови обвинения. Патриоти, обречени на мъченическа смърт. Но случаят не е такъв. Само с един стих Матей разсейва всяка подобна мисъл: "Със същия укор Му се присмиваха и разпнатите до Него разбойници." (Матей 27:44). Трагедията разкрива характера на човека. Трагедията на разпъването показва, че двамата злодейци нямат характер. С последни сили те хулят Исус. Чувате ли ги? С пресипнали от болка гласове се подиграват на разпънатия Месия.
"Ти май беше цар на юдеите, а?"
"Напоследък животът на Месиите станал доста тежък, вярно ли е?"
"Защо не направиш някое малко чудо, Назарянино?"
"В Галилея гвоздеите толкова ли са големи?"
Очаквали сте го от фарисеите. Очаквали сте го от множествата. Дори подигравките на войниците не ви учудват. Но от разбойниците? Разпънати обиждат друг разпънат. Двама обречени с примки на шията се присмиват на трети, който е на същия хал. Преди залпа на разстрела двама военнопленника се надсмиват над нещастието на трети. Има ли по-голяма слепота? Има ли по-голяма злоба?
Никак не е чудно, че и двамата са на кръста! Рим ги осъжда на грозно мъчение. Единствената полза от тях е да послужат за публично назидание. Съблечене ги голи, за да видят всички, че злото не може да се укрие. Прободете ръцете им, зада видят всички, че нечестивите не са най-силните. Вдигнете ги високо, за да казват всички на децата си: "Ето какво постига накрая лошите хора."
Всеки мускул в телата им крещи за облечкение. Гвоздеите пулсират нажежени в китките им. Краката се извиват в търсене на по-безболезнена и удобна поза. Но на кръста няма удобства. И въпреки това болката от остриетата не може да скове изпълнените с омраза езици. Те ще умрат както са живели - нападайки невинните. Този път обаче невинният не отвръща.
Човекът, на когото се подиграват, не е особено приятна гледка. Тялото му е белязано от камшиците. Разкъсана плът и оголени кости.лицето му е покрито с кръв и плюнка, очите са подути и отегли. Над главата Му има табелка: Царят на юдеите. Венец от сплетени тръни е изранил челото Му. Устната е разцепена. Навярно от носа тече кръв и липсват зъби. Човекът, на когото се присмиват, е полумъртъв. Мъжът, на когото се подиграват, е пребит. Но е спокоен. "Отче, прости им, защото не знаят какво правят." (Лука 23:34)
След молитвата на Исус един от престъпниците започва да крещи обиди срещу Него: "Нали си Ти Христос? Избави и Себе Си, и нас!" (39 ст.). Сърцето на този разбойник остава закоравяло. За него присъствието на разпнатия Христос не означава нищо. Исус е обект на подигравки и той се подиграва. Очаква, че песента ще се подеме и от другия кръст. Ала вместо това чува упреци.
"Нито от Бог ли се не боиш ти, който си под същото осъждане? Ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслуженото от това, което сме сторили. А Този не е сторил нищо лошо." (40-41 ст.) Невероятно! Същият език, който е проклинал Христос, сега Го защитава! Какво се е случило междувременно? Какво е видял, откакто е на кръста? Дали не е станал свидетел на някакво чудо? Или е чул някакво поучение? Или може би е прочел богословски трактат за Триединството на Бога?
Не, разбира се. Според Лука единственото, което той чува, е една молитва. Молитва на благодатта. И тя е достатъчна. Когато човек застане в присъствието на Бога, нещо става. Нещо става и с този престъпник.
Прочетете отново думите му. "Ние справедливо сме осъдени, защото получаваме заслужнето от това, което сме сторили. А Този не е сторил нищо лошо." Същината на благовестието в едно изречение. Същината на вечността в устата на един закоравял престъпник.
Аз греша, а Исус е прав.
Аз се провалих, а Исус - не.
Аз заслужавам да умра. Исус заслужава да живее.
Разбойникът знае безкрайно малко за Христос, но онова, което знае, е страшно ценно за него. Той знае, че пред погледа му невинен човек умира несправедливо, без изобщо да се оплаква. И след като го прави, навярно наистина е Този, за когото се представя. Затова разбойникът се обръща за помощ: "Исусе, спомни си за мен, когато дойдеш в Царството Си!"
Натежалата глава на Христос се повдига и обръща, очите на двамата се срещат. Това, което Исус вижда, е един гол човек. Нямам предвид дрехите, а прикритията. Той е без маска. Няма начин да се скрие.
Какъв е той? Обществена измет. Какви са постиженията му? Смърт чрез разпъване. С какво е известен? С престъпни деяния. А характерът му? Покварен до последния дъх. До последния час. До последната среща. До този момент.
Кажете ми какво е направил този човек, за да заслужи помощ. Целият му живот е пропилян. Кой е той, че да моли за прошка? Допреди малко открито се е подигравал на Исус. Какво право има сега да моли за подобно нещо? Наистина ли искате да знаете? Той има същото право като вас.
Виждате ли горе на кръста сме всъщност ние с вас. Голи, изоставени, безнадеждни и отчуждени. Такива сме. Това сме ние, които питаме: "Независимо от живота ни, независимо от това, което виждаш, има ли някакъв начин да си спомниш за мен, когато всички се приберем у дома?"
Не се хвалим. Не си правим списъци със заслуги. Горе, на кръста, пред Бога всяко постижение изглежда смешно. Молитвата ни далеч надхвърля онова, което заслужаваме. Но сме отчаяни. Затова умоляваме. Както и мнозина други. Болният в къпалнята. Марта на погребението. Лудият от гадаринското гробище. Никодим през нощта. Петър в морето. Яир на пътя. Йосиф в обора. Както и всеки друг човек, който се е осмелил да застане пред Божия Син и да признае своята нужда.
И на нас като на разбойника ни остава още една молитва. Изричаме я като него.
И ние като разбойника чуваме гласа на благодатта. Днес ще бъдеш с Мен в рая.
И също като него и ние знаем, че можем да преминем през болките, защото вярваме, че скоро Той ще ни отведе у дома.
Един човек на име Лазар, от Витания, от селото на Мария и на сестра й Марта, беше болен. (А Мария, чийто брат Лазар беше болен беше онази, която помаза Господа с миро и избърса краката Му с косите си.) И така, сестрите пратиха до Него да Му кажат:
- Господи, ето, този, когото обичаш е болен.
А Исус като чу, рече:
- Тази болест не е смъртоносна, а е за Божията слава - за да се прослави Божият Син чрез нея. - А Исус любеше Марта, и сестра й, и Лазар. И когато чу, че бил болен, престоя два дни на мястото, където се намираше. След това каза на учениците: - Да отидем пак в Юдея.
Учениците Му казаха:
- Учителю, сега юдеите искаха да те убият с камъни, и пак ли там отиваш?
Исус отговори:
- Нали денят има дванадесет часа? Ако някой ходи денем, не се препъва, защото вижда светлината на този свят. Но ако някой ходи нощем, препъва се, защото светлината не е в него - изговори Той и след това им каза: - Нашият приятел Лазар е заспал, но Аз отивам да го събудя.
Тогава учениците Му казаха:
- Господи, ако е заспал, ще оздравее.
Но Исус бе говорил за смъртта му, а те мислеха, че говори за почиване в сън. Тогава Исус им рече ясно:
- Лазар умря. Но заради вас се радвам, че не бях там, за да повярвате. Но нека да отидем при него.
Тогава Тома, наречен близнак, каза на другарите си, учениците:
- Да отидем и ние, за да умрем с него.
И така, като дойде Исус, намери, че той беше вече от четири дни в гроба. А Витания беше близо до Йерусалим - на около 15 стадия. И много от юдеите бяха при Марта и Мария, за да ги утешават за брат им. А Марта, като чу, че идел Исус, отиде да Го посрещне. А Мария седеше вкъщи. Тогава Марта рече на Исус:
- Господи, ако Ти беше тук, нямаше да умре брат ми. Но и сега зная, че каквото и да поискаш от Бога, Бог ще Ти го даде.
Исус й каза:
- Брат ти ще възкръсне.
Марта Му каза:
- Зная, че ще възкръсне във възкресението на последния ден.
Исус й рече:
- Аз съм възкресението и животът. Който вярва в Мен, ако и да умре, ще живее. И никой, който е жив и вярва в Мен, няма да умре вовеки. Вярваш ли ти това?
- Да, Господи, аз вярвам, че Ти си Христос, Божият Син, който има да дойде на света - и като каза това, тя отиде и тайно повика сестра си Мария. - Учителят е дошъл и те вика.
А тя, щом чу това, стана бързо и отиде при Него. Исус посрещна Мария. А юдеите, които бяха с нея вкъщи и я утешаваха, като видяха, че Мария стана бързо и излезе, я последваха, като мислеха, че отива на гроба да плаче там. И така, Мария, като дойде там, където беше Исус и Го видя, падна пред краката Му и Му каза:
- Господи, да беше Ти тук, нямаше да умре брат ми...
Исус, като я видя, че плаче, и че юдеите, които дойдоха с нея, плачат, възнегодува в духа Си и се смути. И каза:
- Къде го положихте?
Казаха Му:
- Господи, ела и виж.
А някои от тях казаха:
- Не можеше ли Този, който отвори очите на слепия, да направи така, че и този да не умре?
А Исус, негодивайки пак в Себе Си, дойде на гроба. Беше пещера и на нея отърколен камък. Исус каза:
- Отместете камъка!
Марта, сестрата на умрелия, Му каза:
- Господи, смърди вече, защото от четири дни е мъртъв.
Исус й каза:
- Не ти ли казах, че ако повярваш, ще видиш Божията слава? - Тогава та отместиха камъка. А Исус повдигна очи нагоре и рече: - Отче, благодаря Ти, че Ме послуша. Аз знаех, че Ти винаги Ме слушаш, но казах това заради множеството, което стои наоколо, за да повярват, че Ти си Ме изпратил - като каза това, извика със силен глас: - Лазаре, излез навън!
И умрелият излезе с ръце и крака, повити в саван, и лицето му увито с кърпа. Исус им каза:
- Разповийте го и го оставете да си върви.
Йоан 11:1-44, ВЕРЕН
О, смърт, къде ти е победата?
І Коринтяни 15:55
Излизате от църковната сграда. Траурната служба е свършила. Предстои погребението. Пред вас шестима мъже носят ковчега с тялото на вашия син. От мъка не сте в състояние да говорите. Замаяни сте. Загубили сте съпруга си, а сега и своя син. Вече нямате семейство. Ако ви бяха останали сълзи, щяхте да плачете. Ако ви бе останала вяра, щяхте да се молите. Но и двете вече не достигат, затова не правите нищо. Просто следите с празен поглед задната част на дървения сандък.
Изведнъж той спира. Придружаващите ковчега са спрели. Спирате и вие.
Пред ковчега се е изпречил човек. Не го познавате. Никога до сега не сте го виждали. Не е от присъстващите на траурната служба. Облечен е в кадифено яке и дънки. Нямате представа какво прави там. Но преди да успеете да възразите, той застава до вас и ви казва: "Не плачи."
Не плачи? Не плачи! Та това е погребение! Синът ми е мъртъв! Как така "не плачи"? Кой си ти, че ми казваш да не плача? Мислите ви летят, но така и не се превръщат в думи. Защото преди да обелите и дума, той пристъпва към действие. Обръща се към ковчега, поставя ръка върху него и изрича високо:
- Момче, казвам ти, стани!
- Я, чакай малко... - протестира един от насачите. Но внезапно движение вътре в ковчега прекъсва изречението му. Мъжете се споглеждат и бързо го поставят долу на алеята. Тъкмо навреме, защото още щом докосва асфалта, капакът се повдига...
Прилича ви на научно-фантастичен разказ? Но не е. Това е част от самото Евангелие от Лука. "Тогава се приближи и се допря до носилото. А носачите се спряха. И рече: "Момче, казвам ти, стани!" И мъртвият се повдигна и седна, и започна да говори." (Лука 7:14-15)
Сега внимавайте. Не бързайте със следващото изречение. Опитайте пак. Бавно...
"И мъртвият се повдигна и седна, и започна да говори." Невероятно изречение, не мислите ли? С риска да прекалим, нека го прочетем още веднъж на глас. "И мъртвият се повдигна и седна, и започна да говори."
Браво! (Привлякохте ли вниманието на всички наоколо?) Можем ли да го направим отново? Този път го прочетете силно и много б-а-в-н-о. Като правите пауза след всяка дума. "Мъртвият... се... повдигна... и... седна... и... започна... да... говори..." А сега въпросът. Кое е необичайното в този стих?
Правилно! Мъртвите не сядат. Мъртвите не говорят! Мъртвите не излизат от ковчезите! Освен ако не се появи Исус. Защото, когато се появи Исус, никога не знаете какво може да се случи...
Питайте Яир. Дъщеря му е вече мъртва. оплаквачките вече са пристигнали в дома му. Погребението е започнало. Хората си мислят, че Исус най-много може да каже няколко добри думи за дъщерята на Яир. Исус наистина има какво да каже. Но не за момичето, а към нея. "Момиче, стани!" (Лука 8:54)
Следващото нещо, което бащата си спомня, е как детето яде, Исус се усмихва, а наетите оплаквачки са се прибрали преждевременно по домовете си.
Питайте Марта. Тя се е надявала, че Исус ще дойде и ще изцели Лазар. Но Исус не се появява. После се е надявала, че ще дойде поне за погребението на Лазар. Но Него го няма. Когато най-накрая пристига във Витания, Лазар вече е в гроба от четири дни, а Марта се пита що за приятел им е Исус. После Марта чува, че Той е дошъл в покрайнините на града, и се затичва да Го посрещне. "Господи, ако Ти беше тук - изправя се тя срещу Него, - нямаше да умре брат ми!" (Йоан 11:21, ВЕРЕН)
В думите й има болка. Болка и разочарование. Единственият човек, който е в състояние да предизвика промяна, не е сторил нищо. И Марта иска да узнае причината.
Сигурно и вие искате. Навярно сте направили като Марта. Някой, когото обичате, се приближава до смъртта, и вие сте се обърнали за помощ към Исус. Като нея сте потърсили единствения, който може да издърпа някого от ръба на смъртта. Молите Исус да му подаде ръка.
Сгурно Марта си е мислила: Той непременно ще дойде. Нима не излекува паралитика? Нима не помогна на прокажения? Нима не възвърна зрението на слепеца? А те почти не Го познаваха. Лазар Му е приятел. Близки сме като роднини. Нали Исус ни идва на гости през почивните дни! Нали се храни на нашата маса! Когато чуе, че Лазар е болен, ще долети завчас.
Но Той не пристига. Състоянието на Лазар се влошава. Тя стои на пост пред прозореца, но Исус все още Го няма. Нейният брат непрекъснато изпада в безсъзнание... "Лазаре, скоро ще дойде - обещава тя. - Потърпи!" Но на вратата така и не се почуква. Исус изобщо не пристига тази вечер. Няма Го да помогне. Не го изцелява. Не участва и в погребението. А сега, четири дни след това, най-накрая се появява. Погребението е свършило. Тялото е в гроба, а гробницата е затворена. И Марта е наранена.
Нейните думи са отеквали по хиляди гробища. "Да беше Ти тук, брат ми нямаше да умре..."
Боже, ако си гледаше работата, съпругът ми щеше да оцелее...
Господи, ако беше направил необходимото, моето бебе щеше да оживее...
Боже, ако само бе чул молитвата ми, нямаше да остана с празни ръце...
Гробът изравя наяве нашето разбиране за Бога. Когато се изправим пред смъртта, нашето определение за Бога се разтърсва. А то от своя страна разтърсва вярата ни. Това ме кара да задам един въпрос, въпрос на живот и смърт. Защо приемаме присъствието на смъртта като отсъствие на Бога? Защо смятаме, че ако тялото не бъде изцелено, значи Бог не е наблизо? Нима изцелението е единственият начин, по който Бог изявява Своето присъствие? Понякога си мислим, че е така. И в резултат на това, когато Бог не отговаря на молитвите ни, ние се ядосваме. Негодуваме. Вярата се измества от обвинения. "Боже, ако беше тук и Си гледаше работата, смъртта нямаше да настъпи!" Тъжно е, че в подобно разбиране за Бога няма място за смъртта.
Преди време един гост у дома показваше на дъщерите ни фокуси и илюзии. Стоях отстрани и гледах реакцията на момичетата. Те бяха изумени. Когато монетата изчезваше, зяпваха в почуда. Когато се появяваше отново, бяха поразени. В началото приемах със смях обърканите им погледи. Но с течение на времето в мен започна да се заражда притеснение и загриженост. Част от мен не харесваше това, което се случваше. Мамеха децата ми. Той ги надхитряваше. Той, ловкият майстор, объркваше тях, невинните. Това не ми харесваше. Не обичам да гледам как правят децата ми на глупаци. Затова пристъпих зад дъщерите ми и прошепнах в ушите им: "В ръкава му е!" (Добре, че наистина се оказа там.) "Сега е зад ухото му." (И знаете ли, пак излязох прав!) Вероятно постъпих невъзпитано като се намесих в шоуто, но наистина не обичам да гледам как някакъв мошеник мами децата ми. Същото се отнася и за Бог.
Исус може да седи и да гледа как безутешните тънат в заблуда. Моля ви, обърнете внимание, че Той не възкресява мъртви. Съживява ги заради живите. "Лазаре, излез навън!" (43 ст.) Докато Исус заповадва, Марта мълчи. Оплаквачките също са тихи. В момента, когато Исус се изправя лице в лице срещу отворената гробница и изисква освобождаването на своя приятел, никой не помръдва.
Никой с изключение на Лазар. Някъде навътре в гробницата той се раздвижва. Спрялото сърце започва отново да тупти. Овързаните очи отново се отварят. Вдървените пръсти помръдват. Обвитият като мумия човек се изправя в гробницата. Искате ли да разберете какво става след това? Оставете Йоан да ви каже: "И умрелият излезе с ръце и крака, повити в саван, и лицето му увито в кърпа." (44 ст.)
Ето го отново! Забелязахте ли го? Прочетете пак първите думи на стиха. "И умрелият излезе..." Още веднъж. Този път по-бавно... "Умрелият излезе..." Още един път. На глас и много бавно. (Знам, че ме мислите за луд, но наистина искам да разберете смисъла.) "Умрелият... излезе..."
Мога ли да задам същия въпрос? (Разбира се, че мога, нали аз пиша книгата!)
Въпрос: Кое е нередното в този епизод?
Отговор: Мъртвите не могат да излизат от гробовете си.
Въпрос: Какъв е този Бог?
Отговор: Бог, който държи ключовете на живота и смъртта.
Това е Бог, който повдига ръкавите на моженика и разкрива пред всички, че всичко е само фокус.
Това е Бог, който бихте искали да присъства и на вашето погребение.
Знаете, че ще го повтори. Той е обещал да го повтори. И е доказал, че има сили.
"Сам Господ ще слезе от небето с повелителен вик!" )І Сол. 4:16)
Същият глас, който съживява момчето близо до Наин, който раздвижи застиналата дъщеря на Яир, който събуди мъртвото тяло на Лазар - същият глас ще проговори отново. Земята и небето ще предадат мъртвите. И смъртта вече няма да съществува.
Бялото пространство между стиховете в Библията е чудесна почва за въпроси. Едва ли човек може да чете Писанието, без да се пита...
Дали Ева е изяла още един плод?
Дали Ной е спал добре, докато е валяло?
Дали Йона е обичал риба и дали Еремия е имал приятели?
Дали Мойсей е избягвал храстите? Дали Исус някога се е шегувал?
Дали и друг път Петър се е опитвал да върви по водата?
Дали някоя жена е щяла да се омъжи за Павел, ако й бе предложил?
Библията е като ограда с множество малки пролуки, през които можем да надникнем, без обаче да виждаме цялостната картина. Тя е албум със снимки, запечатили срещи на хора с Бога, за чиито последствия не се споменава нищо. Затова се питаме...
Какво ли е казала на мъжа си хванатата в прелюбодейство жена, след като се е прибрала в къщи?
С какво ли е изкарвал прехраната си лудият гадаринец, след като е бил освободен?
Дали съживената дъщеря на Яир е съжалявала, че се е върнала на този свят?
Пролуки, снимки и множество въпроси. Ще ги откриете във всяка глава и за всяка описана личност. Но нищо не повдига толкова много въпроси, колкото раждането на Исус. Героите се появяват и изчезват, преди да успеем да ги запитаме каквото и да било. Гостилничарят, който е твърде зает, за да посрещне Бога - дали някога е разбрал на кого е отказал подслон? Овчарите в полето - дали после са запомнили песента на ангелите? Мъдреците, следващи звездата - какво изпитва човек, когато се покланя на новородено? И Йосиф, най-вече Йосиф. Имам специални въпроси към Йосиф.
Дали докато Исус е бил младеж, сте опирали ръце в канадска борба?
Оставял ли се е да го победиш поне веднъж?
Дали по време на молитва си повдигал поглед и си откривал, че Исус
Те слуша?
Как се произнася "Исус" на египетски?
Какво става по-нататък с мъдреците? А с теб?
Не знам как продължава животът на Йосиф. Неговата роля в първо действие е толкова значима, че очакваме да го срещнем и по-нататък. Но с изключение на краткия епизод с дванайсетгодишния Исус в Йерусалим, той не се явява повторно. Останалата част от живота му е недоизказана, а ние сме оставени сами с догадките си. Но първият от многото ми въпроси щеше да бъде за Витлеем. Искам да разбера повече за нощта в обора. Представям си Йосиф там. Пасбища, осветени от луната. Безброй мъждукащи звезди. В далечината проблясва Витлеем. Ето го и него, крачи зад обора.
Какво ли си мисли, когато Исус се ражда? Какво занимава ума му, докато Мария е в родилни болки? Направил е всичко необходимо. Стоплил е вода, подготвил е мястото, където Мария да легне. Направил е така, че тя да се чувства възможно най-удобно в плевнята. После е излязъл. Помолила го е да я остави сама, но не е било необходимо, тъй като самият той е изпитвал същата потребност. Какво ли си мисли през безкрайните минути преди появяването на Исус? Сигурно крачи в нощта и гледа към звездите. Дали се моли?
Не зная защо, но някак си не мога да си представя, че през цялото това време Йосиф мълчи. Виждам го как докато крачи, изражението му постоянно се мени. В един миг клати глава, в следващия - стиска юмруци. Събитията не съвпадат с неговите намерения. Питам се какво ли прошепват устните му...
Боже, не бях го планирал така! Никак даже... Детето да се роди в обор? Не мислех, че ще се получи така. В пещера, между овцете и магаретата, върху сено и слама? Жена ми да режда, а само звездите да слушат болките й? Никак даже не съм си го представял така. Не, представях си семейство. Баби. Струпани пред вратата съседи и приятели до моето рамо. Представях си как къщата ще изригне в радост след първия детски вик. Потупвания по гърба. Гръмки смехове. Тържество...
Мислех си, че така ще бъде. Бабите ще ми подадат детето и всички ще изръкопляскат. Мария ще си отдъхне и всички ще празнуваме. Ще празнува цял Назарет. А сега... Само погледни! Назарет е на пет дни път от тук. А ние сме... сред пасищата за овце. Кой ще отпразнува с нас? Овцете ли? Или овчарите? Звездите?
Май не е честно. Що за съпруг съм аз? Не съм осигурил кой да бабува на жена ми. Няма легло, за да й отпочива гърбът. За възглавница й служи одеялото от магарето. Къщата, която съм намерил за нея, е някакъв навес със сено и слама. Мирише на лошо, животните вдигат много шум... та даже и аз замирисах на овчар!
Нима пропуснах нещо? Боже, нима? Нали ми изпрати ангел и ми извести за раждането на момчето. Но как можех да очаквам подобно нещо? Аз си представях Йерусалим, храма, свещениците и събрания народ... Може би грандиозно шествие. Парад. Най-малкото някакво празненство, угощение... Все пак, това е Месия!
Или ако не в Йерусалим, какво ще кажеш за Назарет? Назарет не е ли по-подходящо място? Там поне имам къща и работа. А какво имам тук, навън? Изтощено муле, наръч дърва и глинен съд с топла вода. Не така съм го искал! Не така съм се надявал да се роди синът ми! О, не, пак го казах! Прости ми, Боже! Не исках да го кажа, но все забравям... Той не е мой... а Твой Син.
Детето е Твое. Планът е Твой. Идеята - също. И прости ми, че питам, но... така ли ще слезе Бог на света? Идването на ангела, приемам. Въпросите, които хората задаваха за бременността, мога да изтърпя. Пътуването до Витлеем, добре. Но, Боже, защо точно в обор?
Всеки миг Мария ще роди. Не просто момче, а Месия. Не бебе, а Бог. Така каза ангелът. Така вярва и тя. И, Боже, Боже мой, така искам да вярвам и аз. Сигурно разбираш, че не е лесно. Всичко изглежда толкова... толкова... нелепо!...
Боже, не съм свикнал с такива странности. Аз съм дърводелец. Сглобявам. Изправям ръбове. Съобразявам се с отвеса. Три пъти меря, преди да отрежа. За един майстор изненадите не са никак приятни. Обичам да разполагам с план. Да разгледам плана, преди да започна. Но този път майсторът не съм аз, нали? Сега съм само инструмент. Чук в Твоята десница. Гвоздей между пръстите Ти. Длето в ръцете Ти. Този проект е Твой, а не мой. Предполагам, че е глупаво да се съмнявам в Теб. Прости борбите ми! Боже, не ми е лесно да Ти се доверя... Но Ти никога не си казвал, че ще е лесно, нали?
Само още нещо, Боже. Ангелът, който изпрати - има ли възможност да изпратиш още един? Ако не ангел, то поне човек? Не познавам никого наоколо и малко компания ще ми дойде добре. Може би гостилничарят или някой пътник? Пък дори и да е овчар...
Питам се дали Йосиф се моли така? Може би, да. Може би, не. Но вие сигурно сте се молили.
Стояли сте, където стои Йосиф. Приклещени между здравия разум и това, което Бог казва. Направили сте каквото ви е казал, а след това най-много от всичко сте се питали дали изобщо ви го е казвал. Взирали сте се в небе, потъмняло от съмнения. И сте питали като Йосиф. Питали сте дали все още сте на прав път. Питали сте дали не сте завили надясно, когато е трябвало наляво. И дали зад всичко това изобщо има някакъв план. Защото нещата не са станали така, както сте очаквали.
Всеки от нас знае какво значи да търсиш светлинка в нощта. Не пред някой обор, а може би пред болнична стая. Сред подстриганата трева на гробището. Задавали сме своите въпроси. Усъмнявали сме се в Божия план. И сме се чудили защо Бог прави така.
Витлеемското небе не е първото, което чува молбите на объркан житейски пътник. Ако питате като Йосиф, нека ви посъветвам нещо. Сторете като него. Покорете се. Той го прави. Покорява се, когато ангелът го призовава. Покорява се, когато Мария му обяснява. Покорява се, когато Бог го изпраща. Той е покорен на Бога.
Покорен, когато небето е ясно. Покорен и когато небето е тъмно. Йосиф не позволява на смущението да наруши неговото покорство. Той не знае всичко. Но прави всичко, което знае. Затваря работилницата си, събира багажа и отива в чужда страна. Защо? Защото така му казва Бог.
Ами вие? И вие като Йосиф не можете да видите цялостната картина. Както при него, вашата задача е да видите как Исус влиза във вашия свят. И като него имате избор дали да се покорите, или да се откажете. Йосиф се покорява и затова Бог го използва, за да промени света. Дали може да направи същото и с вас?
Бог и днес търси хора като Йосиф. Мъже и жени, които вярват, че Той все още се намесва в този свят. Обикновени хора, които да служат на необикновения Бог. Ще станете ли такива хора? Ще Му служите ли... дори, когато не разбирате?
Не, витлеемското небе не е нито първото, нито последното, което слуша молбите на едно честно сърце. Навярно Бог не е отговорил на всички въпроси на Йосиф. Но Той отговаря на най-важния. "Боже, още ли си с мен?" И отговорът идва с първия плач на Богодетето. "Да. Да, Йосифе. Аз съм с теб."
Има много въпроси в Библията, на които няма да можем да отговорим, докато не отидем у дома. Много пролуки в оградата и снимки в албума. Още немалко пъти ще промърморваме тихо: "Питам се..." Но сред нашите търсения има един въпрос, който не бива да задаваме. Дали Бог Го е грижа за нас. Дали сме важни за Него. Дали все още обича Своите чеда.
Чрез очите на новороденото в обора Той казва "да".
Когато Исус пак премина с ладията на отвъдната страна, събра се при Него голямо множество. И Той беше край езерото. Дохожда при Него един от началниците на синагогата на име Яир. И като Го вижда, пада пред нозете Му и много Му се моли, казвайки:
- Малката ми дъщеря бере душа. Моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее.
И Той отиде с него... Но докато Той още говореше, дохождат от къщата на началника на синагогата и казват:
- Дъщеря ти умря. Защо вече да затрудняваш учителя?
А Исус като чу думата, която говореха, каза на началника на синагогата:
- Не бой се, само вярвай.
И никому не позволи да Го придружи, освен на Петър, Яков и Якововия брат Йоан. И като дохождат до къщата на началника на синагогата, Той вижда вълнение и мнозина, които плачеха и пищяха много. И като влезе, каза им:
- Защо правите вълнение и плачете? Детето не е умряло, а спи.
А те Му се присмиваха. Но Той като изкара навън всички, взема бащата и майката на детето, и ония, които бяха с Него, и влиза там, гдето беше детето. И като хвана детето заръка, каза му:
- Талита куми! (което значи: "Момиче, на теб казвам. Стани!")
Момичето веднага стана и ходеше, защото беше на дванадесет години. И внезапно те се смаяха твърде много. И много им заръча никой да не узнае това. И заповяда да й дадат да яде.
Марк 5:21-24, 35-43
Вярата е... убеденост в неща,
които не виждаме
Евреи 11:1, ВЕРЕН
Снощи се опитвах да науча дъщерите си да гледат със затворени очи. Накарах осемгодишната Джена да отиде в единия край на стаята. На другия край застана Андреа, която беше на шест. С тригодишната Сара седнахме на дивана в средата, за да наблюдаваме. Задачата на Джена бе да затвори очите си и да върви. Андреа пък трябваше да играе ролата на очите на Джена и чрез напътствия да я преведе безпрепятствено до другия край на стаята. С насоки като "две миши стъпки напред" или "една великанска крачка наляво", Андреа успешно направляваше сестра си през опасния лабиринт от столове, прахосмукачка и кош за пране.
След това дойде ред на Джена. Тя насочи Андреа покрай любимата лампа на мама и извика точно навреме, за да я спаси от сблъсък със стената, понеже Андреа бе объркала десния крак с левия. След още няколко дълги и мъчителни пътешествия в тъмното те се умориха и всички се събрахме на леглото за анализ на резултатите.
- Не ми хареса! - оплака се Джена. - Страшно е да вървиш без да виждаш.
- Страх ме беше да не падна - потвърди Андреа. - Винаги правех малки крачки за по-сигурно.
При мен е същото, а при вас? Ние, възрастните, също не харесваме мрака. Но крачим в него. И ние като Джена често се оплакваме колко е страшно да вървим там, където нищо не се вижда. За да не пропаднем някъде, като Андреа често пристъпваме твърде плахо и неуверено.
Причината да сме предпазливи е нашата слепота. Не сме в състояние да видим бъдещето. Нямаме абсолютно никаква представа какво идва след настоящето. Не мога да кажа със сигурност дали ще доживея да довърша дори този параграф. (О, доживях!)
Нито пък вие можете да знаете дали ще сте живи до края на следващия. (Надявам се!)
Нямам предвид, че сме късогледи или кривогледи. Става дума за пълна слепота. Не говоря за състояние, което преминава с възрастта, а такова, което преминава само със смъртта. Ние сме слепи. Слепи за бъдещето.
Това е ограничение, наложено на всички ни. Богатите са също толкова слепи, колкото и бедните. Образованите виждат също толкова зле, колкото и неграмотните. Знаменитостите знаят също толкова малко за бъдещето, колкото и никому неизвестните. Никой от нас не знае какво ще излезе от децата ни. Никой не знае деня, когато ще умре. Никой не може да предположи за кого ще се ожени и дали изобщо му предстои брак. Ние всички сме абсолютно и непоправимо слепи. Всички сме като Джена, която със затворени очи върви пипнешком в тъмната стая и слуша познатия глас. Само с една разлика. Нейното обкръжение е уютно и познато. А нашето може да бъде враждебно и пагубно. Нейният най-голям страх е да не си удари крака в леглото. Нашият най-голям страх е много по-ужасяващ - рак, развод, самота, смърт. Дори и да положим всички сили, за да вървим възможно по-направо, неминуемо ще си ударим крака или ще се нараним някъде.
Просто попитайте Яир. Той е човек, който се е опитвал да върви колкото може по-направо. Но неговият път неочаквано води в една пещера. Доста тъмна пещера. И той не желае да влезе сам в нея. Яир е началник на синагогата. На нас това маже да не ни говори много, но по времето на Христос началникът на синагогата е бил най-важният човек в града. Синагогата е центърът на религията и образованието, на управлението и обществените прояви. Така че началникът на синагогата е едновременно религиозният водач, най-респектиращият учител, кметът и най-известният гражданин.
Яир разполага с всичко. Служебна охрана. Задължителен прием в кафенето. Гарантирана пенсия. Голф всеки четвъртък и безплатна командировка на годишната национална конференция. Какво повече може да желае човек? Но Яир търси още нещо. Налага му се да иска и друго. На практика той би заменил целия пакет с права и привилегии само срещу едно единствено уверение - че дъщеря му ще оживее.
Човекът Яир, когото срещаме в тази история, не е спретнатата, грижливо облечена и сресана обществена фигура. Той е слепец, който моли за подаяние. Паднал в краката на Исус, той "много Му се моли, казвайки: "Малката ми дъщеря бере душа... Моля Ти се да дойдеш и да положиш ръце на нея, за да оздравее и да живее!" (Марк 5:23) Той не се пазари с Христос. (Направи ми услуга и ще те осигуря до края на живота ти.") Не преговаря. ("Онези в Йерусалим са станали напоследък доста придирчиви към твоите лудории. Виж какво, оправи моя проблем, а аз ще звънна няколко телефона...") Не се извинява. (Исусе, аз по принцип не съм толкова припрян, но сега имам малък проблем.") Той просто умолява.
Понякога в живота всичко онова, което можем да предложим, е нищо в сравнение с това, което искаме. За Яир моментът е точно такъв. Какво може да предложи един човек, за да спаси живота на детето си? Нищо. Затова няма игрички. Няма пазарлъци. Няма театър. Положението е съвършено просто. Яир не вижда в бъдещето, а Исус го познава. Затова Яир моли за помощ. И Исус, който обича честното сърце, отива да помогне. И Бог, който знае какво значи да изгубиш дете, дава сила на Сина Си.
Но преди да стигнат далеч, те са пресрещнати от пратеници от дома на Яир. "Дъщеря ти умря. Защо вече затрудняваш учителя?" (35 ст.) Внимание! Свалете си шапката... за да се чувствате по-удобно. Действието тепърва започва. Досега Яир е водил, сега Исус започва да води. Допреди малко Яир Го е убеждавал, а сега си сменят ролите. Тези, които са Го почитали, сега Му се присмиват. Тези, на които е помагал, сега пренебрегва.
Исус взема нещата в Свои ръце. "Исус не обърна внимание на техните думи." (36 ст., от англ. NIV)
Любимото ми изречение! Тук е описан принципът как се вижда невидимото. Не обръщайте внимание на това, какво казват хората. Забравете техните думи. Изключете връзката с тях. Затворете си очите. Ако се налага, си тръгнете. Не обръщайте внимание на тези, които казват, че е твърде късно да започнете отначало. Не приемайте мнението на тези, които ви убеждават, че никога няма да постигнете каквото и да било. Не слушайте тези, които казват, че не сте достатъчно умни, достатъчно бързи, достатъчно високи или достатъчно големи. Обърнете им гръб. Понякога вярата започва, когато запушите ушите си с памук.
Исус веднага се обръща към Яир и настоява: "Не бой се, само вярвай!" (36 ст.)
Предизвиква го да погледне към невидимото. Когато казва "само вярвай", Исус има предвид: "не се ограничавай във видимото. Не слушай само доловимото. Не се оставяй да те управлява логичното. Повярвай, че в живота съществуват неща, които не се виждат с очи!"
"Довери Ми се - призовава Исус. - Не бой се, само вярвай!"
Един баща на Бахамските острови извикал същото на сина си, останал в горящата къща. Двуетажното здание било обхванато в пламъци и бащата, майката и децата тъкмо излизали, когато най-малкото момче се изплашило и в паниката се втурнало обратно нагоре по стълбите. Отвън баща му извикал:
- Скачай, сине, скачай! Аз ще те хвана.
Момчето проплакало:
- Но, татко, не те виждам!
- Знам - отвърнал бащата. - Аз обаче те виждам!
Бащата виждал сина си, въпреки че детето не различавало нищо в гъстия дим.
Подобен пример за вяра е открит на една от стените в концентрационен лагер. На нея затворник е издълбал думите:
Вярвам в слънцето, дори и когато не грее.
Вярвам в любовта, дори и когато не се усеща.
Вярвам в Бога, дори и когато не говори.
Опитвам се да си представя човека, който е гравирал тези изречения. Опитваме се да си представя как изпитата му ръка, стиснала парче стъкло или камък, дълбае в стената. Как очите му се присвиват в тъмното, докато оформя буквите. Каква ръка би изписала такова убеждение? Какви очи биха видели нещо добро сред този ужас? Единственият възможен отговор. Очи, които са решили да гледат към невидимото.
Както пише апостол Павел: "Не гледаме на видимите, но на невидимите неща, защото видимите са временни, а невидимите - вечни." (ІІ Кор. 4:18)
Исус кара Яир да погледне към невидимото. Да направи своя избор. Да си живее с видимите неща или да заживее с вяра. Когато дойде нещастието, ние също ще трябва да изберем накъде да насочим поглед. Да решим кое да гледаме - раната или Лекаря. Изборът е наш.
Яир направи своя. Той избира вярата и посяга към Исус. И вярата в Исус го довежда при дъщеря му.
В къщата двамата се натъкват на група оплаквачки. Исус е обезпокоен от техните писъци. Разтревожен е, че хората изразяват такъв страх от смъртта. "Що сте се развикали и разплакали? Детето не е умряло, а спи!" (39 ст., СИ) Това не е риторичен, а искрен въпрос. От Негова гледна точка момичето не е мъртво. Само спи. През погледа на Бога смъртта не е фатална, а само необходима стъпка за преминаване от този свят в онзи. Тя не е краят, а началото.
Като малък бях влюбен в две неща - игрите и яденето. За мен лятото представляваше низ от следобеди под баскетболния кош и ядене на мамините вечери. Но мама имаше едно правило. Мръсните и потни момчета не могат да сядат на масата. Като се прибирахме, първите й думи винаги бяха: "Ако искате да ядет, вървете да се измиете и преоблечете." Няма момче, което да обича да се къпе и преоблича, но аз никога не се оплаквах и не се противях. Според моите разбирания, душът и чистата риза не можеха да се сравняват с вкусната вечеря.
И от Божия гледна точка смъртта не може да се сравнява с правото да седим на Неговата трапеза. "Плът и кръв не могат да наследят Божието царство... Защото това, тленното, трябва да се облече в нетление и това, смъртното, - да се облече в безсмъртие." (І Кор. 15:50,53, курсивът мой) Бог е много по-настоятелен от майка ми. За да можем да седнем на Неговата маса, трябва да сменим облеклото си. А за да придобием ново тяло, трябва да умрем. Така че от гледна точка на Бога, не трябва да се страхуваме от смъртта, а да я приветстваме, когато времето й настъпи.
Когато вижда хората, които плачат и скърбят по умрялата, Исус ги пита: "Що сте се развикали и разплакали?" (39 ст., СИ) Когато гледаме смъртта, ние виждаме нещастие. Когато Исус гледа смъртта, Той вижда избавление. Хората обаче не проумяват. "А те Му се присмиваха..." (40 ст.) (Следващият път, когато някой ви се присмее, спомнете си, че и на Исус Му са се присмивали.)
Сега четете внимателно, защото няма да повярвате какво прави Исус след това. Той натирва навън оплаквачките! Точно това се казва в текста. Той "изкара навън всичките" (40 ст.). Не ги моли да напуснат. А ги изхвърля! Исус действа решително и властно. В оригиналния текст употребената тук дума е същата, която описва отношението на Исус спрямо сарафите в храма. И това е същият глагол, използван 38 пъти, за да опише как Христос изгонва нечистите духове. Защо? Защо трябва насила? Защо с такава нетърпимост?
Навярно ще открием отговора, ако се върнем на играта в нашата дневна. След като Джена и Андреа се бяха изредили няколко пъти да се направляват една друга през стаята, реших да направя коварно нововъведение. При последното минаване се мушнах зад Джена, която пристъпваше със затворени очи, и започнах да й шептя в ухото:
- Не слушай нея! Мен слушай. Аз ще ти помогна.
Джена спря. Обмисли положението и след това избра единия от гласовете.
- Тихо, татко изсмя се тя и продължи да слуша упътването на Андреа.
Без да се отказвам, грабнах капака на тиган и като го държах близо до ухото й ударих по него с една лъжица. Тя подскочи и се спря, стресната от звука. Като видя, че нейната пътешественичка е изплашена, Андреа постъпи страхотно. Тя изтича през цялата стая, прегърна сестра си и каза:
- Не се бой, аз съм с теб!
Тя нямаше намерение да позволи шумът да отклони Джена от пътешествието й.
Бог също няма да позволи на различните шумове да ви отклонят. Той все още изгонва критиците ни и смълчава обезпокоителните гласове. Част от работата Му сигурно сте забелязали, но повечето не сте. Чак когато се приберете у дома, ще разберете колко пъти Бог ви е защитавал от подобни изкушаващи гласове. Едва във вечността ще признае пред вас, че...
Той е прекъсвал телефона, за да ви предпази от съмнителна сделка;
Той е пращал мъгла на летището, за да ви отдалечи от грозяща
опасност;
Той е спукал гумата ви, за да не се срещнете с неподходящ човек;
Той ви е дал съпруга, която обича Него повече от вас;
Той е отворил вратата на нова работа, за да не се налага да сменяте
града си и църквата си;
Той е изпращал точния човек с точните думи точно тогава, когато
най-много сте се нуждаели от насърчение.
Запишете си следното.
Бог знае, че има много неща, които ние не виждаме. Знае, че ни е трудно да живеем с вярване, а не с виждане. И според мен това е една от причините Той да съживи умрялата дъщеря на Яир. Не заради нея - тя си е била по-добре на небето. А заради нас - за да ни научи, че Небето забелязва нашата вяра.
Последен извод от играта с виждането без очи. Попитах Джена как е чувала гласа на Андреа, когато й нашепнех в ухото, за да я отклоня. Какво ми отговори?
- Просто се съсредоточих и се вслушвах с всички сили.
Насадени и плодоносни или безхаберни и безплодни" align="right" border="0" vspace="10" hspace="10">
