петък, 7 януари 2011 г.

Подаръци за Царя или "Такъв, какъвто си"


Подаръци за Царя или "Такъв, какъвто си" - Макс Лукадо




Преди много, много години в една страна досущ като твоята имаше малко селце. В него живееха пет сирачета. Останали самички без майка и баща, те разчитаха само един на друг, за да оцелеят в студения свят. Един ден царят на онази страна научи за злощастната съдба на сирачетата и реши да ги осинови. Той обяви на всеослушание, че желае да стане техен баща и че съвсем скоро ще дойде да ги вземе.


Когато разбраха, че ще имат нов баща, че той е самият цар и че ще дойде на посещение, децата полудяха от вълнение!
Когато другите селяни разбраха новината, също много се развълнуваха. Дойдоха при децата и им казаха как да се приготвят.
- Ще трябва да направите нещо, за да впечатлите царя.- им обясниха те. - Само който поднесе голям подарък ще може да живее в двореца.


Хората не познаваха царя. Те само предполагаха от какви неща би се впечатлил той. И така, децата запретнаха ръкави и започнаха да приготвят своите подаръци. Те бяха решени да се постараят добре, за да може царят да ги одобри... 



Едно от децата, което можеше да гравира, реши да подари на царя майсторски изработена колекция от дървени фигурки. То допря ножчето си до меката кора на къс брястово дърво и започна да дялка. Едно по едно, малките парчета дърво започнаха да оживяват. Появиха се очи на врабче или пък глава на конче.


Една от сестрите реши да подари на царя прекрасна картина, която изобразява небесните красоти – картина, достойна да се окачи само на някоя стена в двореца.


Друга сестра избра музиката като начин да трогне сърцето на царя. Тя започна да репетира в продължение на дълги часове да пее и свири на мандолината си. Хората от селцето се спираха пред нейния прозорец и слушаха с възхищение как нейните мелодии сякаш разперваха криле и се рееха из простора.


Четвъртото дете намисли да развълнува царя, като му покаже колко много познания има. По цели нощи през прозореца се виждаха запалени свещи и отворени книги. География. Математика. Химия. Широчината на неговото учене се превишаваше единствено от дълбочината на неговата амбиция. Със сигурност царят би одобрил всичките му познания.


Една от сестрите не можеше да предложи нищо. Ръцете й бяха несръчни с ножчето за гравиране. Пръстите й бяха неумели с четката за рисуване. Когато малкото момиче отвореше устата си да запее, излизаше сипкав глас. Не й вървеше в четенето. Тя мислеше, че няма никакъв талант. И затова смяташе, че няма какво да подари на царя. Тя можеше да предложи единствено своето сърце, защото то беше добро. Тя прекарваше по цели дни край градските порти, през които влизаха и излизаха хората. Там чистеше конете и хранеше животните на пътниците. По този начин изкарваше пари, за да купува храна за своите братя и сестри. Беше съвсем обикновено момиче, което помагаше в конюшните. Но пък сърцето й беше добро. Тя познаваше просяците по име. Намираше време да погали всяко куче. Посрещаше пътниците и поздравяваше странниците.
„Как беше пътуването ви?” – ги питаше тя. ”Какво научихте при това посещение?” „Как е съпругът ви днес?” „Харесва ли ви новата работа?”


Беше пълна с въпроси, защото сърцето й беше голямо и тя обичаше хората. За нея всички бяха еднакви – и просяците, и принцовете. Тя обичаше всички точно такива, каквито са.
Ала тъй като смяташе, че няма никакъв талант и никакъв подарък, малкото момиченце се боеше, че царят ще се разочарова от нея. То си спомни съвета на селяните и твърдо реши да приготви някакъв подарък за царя. После взе едно ножче и отиде при своя брат, който беше дърворезбар.
- Ще ме научиш ли да гравирам? – попита тя.
- Съжалявам – отвърна младият резбар, без да вдига глава.- Имам много работа сега. Нямам време да се занимавам с теб. Царят ще дойде съвсем скоро...


Малкото момиче остави ножчето и взе една четка. С нея отиде при сестра си, която беше художничка. Намери я на един хълм, седнала да рисува красив залез върху своето платно.
- Ти рисуваш толкова красиво! - възкликна момичето.
- Знам. - отговори художничката.
- Ще споделиш ли дарбата си с мен?
- Не сега.- отвърна сестрата, докато очите й не се откъсваха от палитрата. - Царят ще дойде съвсем скоро...


Тогава момичето без подарък си помисли за другата си сестра - тази, която пееше красиво. „Сигурно тя ще ми помогне...” - си каза тя. Когато пристигна при сестра си, тя завари цяла тълпа, която се бе събрала да слуша нейните песни.
- Сестро! – извика малкото момиченце. – Сестро, дошла съм да те слушам и да се уча... - Ала сестра й не можеше да я чуе. Шумът от ръкоплясканията беше прекалено силен.


С натежало сърце, малкото момиче се обърна и се отдалечи. Тогава си спомни за другия си брат. Тя взе една книга с малки думи и големи букви, и отиде при него.
- Нямам никакъв подарък за царя – каза тя. – Ще ме научиш ли да чета, за да мога да му покажа познанията си? Младият книжовник не отговори нищо. Той беше погълнат от размишлеия. Детето без подарък се опита да го заговори отново:
- Ще ми помогнеш ли? Аз си нямам талант...
- Остави ме! – прекъсна я ученият, почти без да вдига очи от текста. - Не виждаш ли, че се приготвям за посещението на царя?


И така, момиченцето си тръгна натъжено. То нямаше никакъв подарък. Върна се на мястото си пред градските порти и отново се зае да се грижи за хорските животни.


След няколко дена един човек, облечен като търговец, пристигна в селцето.
- Би ли нахранила магаренцето ми? – попита той малкото момиче. Сирачето бързо скочи на крака и се вгледа в загорялото лице на странника. Явно идваше отдалеч. Кожата му бе почерняла от слънцето. Очите му бяха дълбоки. Радушната му усмивка стопли душата на момичето.
- Разбира се! - отговори то с готовност. Можете да ми го поверите. Когато се върнете, ще е напоено и нахранено.
Тя поведе магаренцето към коритото и докато то утоляваше жаждата си, момичето попита странника:
- Дълго време ли ще останете тук?
- Не за дълго. Трябва да намеря едни хора.
- Уморен ли сте от пътуването?
- Да.
- Тогава искате ли да поседнете и да си починете?- и момичето посочи една пейка край оградата. Високият човек седна на пейката, облегна се на оградата, затвори очи и заспа.


След известно време той се събуди и видя, че момичето е седнало пред краката му и го наблюдава. Тя се смути, задето странникът я е хванал да се взира в него и бързо се извърна встрани.
- Отдавна ли седиш тук? - попита непознатият.
- Да.
- Искаш да ме питаш нещо ли?
- А, не. Просто си мисля, че сте ведър човек с меко сърце. Хубаво е да седя близо до вас.
Човекът се усмихна и поглади брадата си:
- Ти си умно момиче. – каза той. - Като се върна ще поседим пак заедно.
Човекът наистина се върна, и то доста скоро.
- Намерихте ли хората, с които трябваше да се срещнете? - го запита момичето.
- Намерих ги, но се оказа, че са прекалено заети за мен.
- Как така?
- Първият, с когото исках да се срещна, е дърводелец. Бързаше да довърши някакъв проект. Каза ми да отида утре. Другият беше една художничка. Намерих я на един хълм, но хората в подножието ме предупредиха, че тя не обича да я притесняват. Третият беше една музикантка. Седнах сред публиката да я послушам как свири и пее. Когато я помолих да поговорим, тя каза, че не разполага с време за това. А четвъртият, когото търсех, си бе заминал. Казаха ми, че се е преместил в града, за да завърши образованието си.


Очите на момичето се разшириха от удивление, когато разбра кой е човекът.
- Но вие не изглеждате като цар! - възкликна тя.
- Така правя понякога – обясни той. – Да бъдеш цар понякога е доста самотно. Хората се държат особено, когато са край мен. Молят ме за помощ. Опитват се да ме впечатлят. Излагат пред мен всичките си оплаквания.
- Но нали за това е царят? – попита момичето.
- Разбира се - отговори царят, - но понякога просто искам да прекарам малко време с моите хора. Понякога искам само да си поприказвам с тях – да чуя как е минал денят им, да се посмеем заедно, да поплачем при нужда. Понякога просто искам да бъда техен баща.
- Затова ли решихте да осиновите децата?
- Именно. Възрастните си мислят, че трябва да ме впечатляват. При децата не е така. Те просто искат да си приказват с мен. Знаят, че ги обичам такива, каквито са.
- А моите братя и сестри се оказаха твърде заети за това?
- За съжаление. Но аз ще се върна отново. Може би някой друг ден ще имат повече време.


Малкото момиче се поколеба,но после попита:
- Ами аз? Аз нямам никакъв подарък за вас. А толкова много искам да стана ваше дете.
- Мила моя - усмихна се царят, - твоят подарък е най-хубавият от всички. Той е твоето сърце. Твоята доброта, твоето време, твоята обич. Разбира се, че ще те взема за моя дъщеря. Аз те обичам тъкмо такава, каквато си.


И така, децата с много таланти, но без време, пропуснаха посещението на царя, докато момичето, чийто единствен подарък бе нейното сърце, стана царска дъщеря.


Автор - Макс Лукадо
източник: тук

Няма коментари: