сряда, 27 януари 2010 г.

Зимен ден

Небе като оловен похлупак

града притисна с тежко тяло

и със невидими ръце

извая хилавото тяло,

на зимния прохождащ ден.


 

А той прокрадна се във тихия сумрак,

и вдигна бързо хората на крак,

придавайки им от тъгата своя

отнел им на съня покоя

с цигарите димящи във ръце...


 

И хора вече без лица

превърнали се в клаксони и вятър,

превземат сънената тишина

на улиците и като в театър

играят танца на забързания ден...


 

И като кукли важни във спектатъл

умело дирижирани от кукловод

играят ролите си без антракти

в пиесата с гръмко име "Живот".


 

Мария Борисова

10.03.2009

петък, 22 януари 2010 г.

НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!

Всеки от нас познава някой, като този, за когото се разказва в тази история.
Един ден, когато бях още нов в гимназията, видях едно момче от нашия клас, което си тръгваше от училище. Казваше се Кайл.
Изглеждаше така, като че ли е помъкнал всичките си учебници. Помислих си: "Защо някой ще носи всичките си учебници вкъщи в петък? Трябва нещо да не е наред".
Бях си планирал чудесни почивни дни (събирания с приятели, малко игра на футбол за неделя следобяд), така че поизпънах рамена и закрачих към къщи.
Както си ходех, видях група деца, които вървяха към Кайл. Нахвърлиха се върху него, бутнаха учебниците от ръцете му и го повалиха в калта. Очилата му полетяха и паднаха в тревата на около три метра от него. Той вдигна поглед и видях ужасна тъга в очите му. Страшно ми дожаля за него. Приближих се, докато той пълзеше по земята и търсеше опипом очилата си и видях сълзи в очите му.
Подадох му очилата и му казах: "Тези са големи загубеняци. Остави ги."
Той ме погледна и каза само: "Благодаря ти!"
Имаше огромна усмивка на лицето му.. Беше една от онези усмивки, които изразяват истинска благодарност.
Помогнах му да вдигне учебниците си и го попитах къде живее. Оказа се, че е съвсем близо до нас, така че се учудих, че досега не съм го виждал… Каза ми, че преди това е бил в частно училище. Никога не бях общувал с някого, който е бил в частно училище!
Вървяхме заедно по целия път до вкъщи и аз носех част от учебниците му. Оказа се, че е много готино момче. Попитах го иска ли да поиграе футбол с мен и моите приятели, той каза: "Да".
Размотавахме се заедно през двата почивни дни и колкото повече опознавах Кайл, толкова повече го харесвах, а и моите приятели мислеха същото за него.
Дойде понеделник сутрин и ето го Кайл отново с огромната купчина учебници. Спрях го и му казах: "Виж, човече, ще направиш страшни мускули, ако разнасяш тези учебници всеки ден!" Той просто се разсмя и ми връчи половината.
През следващите четири години Кайл и аз станахме първи приятели.
* * *
През последната година в гимназията започнахме да мислим за колежа. Кайл реши да се запише в Джорджтаун, а аз в Дюк. Знаех си, че винаги ще сме приятели и разстоянието няма да е проблем за нас. Той искаше да стане лекар, а аз мислех за бизнес или футболна стипендия.
Кайл беше избран да произнесе речта при завършване на випуска. Аз го дразнех през цялото време и се радвах, че не аз съм този, който трябва да говори пред всички.
Дойде денят на дипломирането, видях Кайл. Изглеждаше страхотно. Беше едно от онези момчета, които наистина откриват себе си през годините в гимназията. Беше се източил и заякнал и изглеждаше наистина супер с очилата си. Имаше повече срещи от мен и всички момичета го харесваха. Човече, понякога го ревнувах! Това беше един от онези дни.
Виждах, че е нервен заради речта, която му предстоеше, така че го тупнах по рамото и му казах: "Ей, умнико, ще се справиш!" Той ме погледна с един от онези погледи (с истинска благодарност), усмихна се и каза: "Благодаря".
Прокашля се и започна речта си.
"Завършването на гимназията е времето, когато благодарим на онези, които са ни помогнали да преминем през тези години – родителите, преподавателите, близките, може би треньорът… но най-много на приятелите. Искам да ви кажа, че това да бъдеш приятел на някого е най-големият подарък, който можеш да му направиш. Сега ще ви разкажа една истария".
Гледах невярващо приятеля си, който разказваше за първия ден, когато се срещнахме. Той бил решил да се самоубие през онази събота. Разказваше как разчистил шкафчето си в училище, така че да не се налага майка му да го прави след неговата смърт.
Погледна право към мен и леко се усмихна.
"За щастие бях спасен. Моят приятел ме спаси и непоправимото не се случи".
Една въздишка се изтръгна от присъстващите, когато това красиво и популярно момче разказа пред всички за този момент на слабост в своя живот. Видях майка му и баща му, които гледаха към мен с усмивки на благодарност. До този момент не бях осъзнавал дълбочината на случващото се…
НИКОГА НЕ ПОДЦЕНЯВАЙТЕ СИЛАТА НА СВОИТЕ ДЕЙСТВИЯ!
С един малък жест можете да промените човешки живот – към добро или към лошо… Всички ние сме свързани и си влияем взаимно по един или друг начин.
Всеки има две възможности за избор:
1) Да изпрати тази история на своите приятели или
2) Просто да я изтрие и забрави, все едно не е докоснала сърцето му.
Както виждате, аз избрах първият вариант.
Приятелите са онези, които ни изправят на крака, когато сме забравили, че можем да летим.
Няма начало и край.
Вчерашният ден е история.
Утрешният ден е загадка.
Днешният ден е подарък..

Пързалка





Животът е една пързалка

и всички полетели сме напред

не всеки има нужната закалка,

но всички стъпваме по тънък лед.

И всеки се пързаля както може,
със ски, шейна или с найлон
единствено комфорта е различен,
но все сме на един и същи склон.
Увлечени в безумна надпревара,
да бъдем все едни гърди напред
не виждаме душата ни как страда
и красотата ширнала навред.
Събираме трофеите грижливо,
почистваме ги от праха,
но истински постигнатото всъщност
не е на етажерка или на стена.

Когато си богат и силен, можещ
приятелите много са, навред,
но ако сам си, страдаш и си болен
дали ще има кой да плаче с теб??!!!
Защото истината всъщност
за пистата на нашата съдба
не е къде, кога и колко,
а КАК си минал през света.

22.01.2010г. Мария Борисова

четвъртък, 21 януари 2010 г.

ДОНЕСИ КОШНИЦАТА СИ ПРИ ИСУС

ДОНЕСИ КОШНИЦАТА СИ ПРИ ИСУС

Едно малко мом­ченце искало да види Исус и да чуе гласа Му. То било слушало, че Исус обича децата и разправя приказки, които малките могат да разберат. Майка му му позволила да отиде като му пригот­вила кошничка с хра­на – пет ечемичени хляба и две рибки.

Момченцето се сбо­гувало с майка си и тръгнало на дългия си път. Трябва да е бил хубав пролетен ден, защото когато стигнало където Исус проповядвал, то наме­рило събрано голямо множество – пет хи­ляди души без жените и децата. Това били хора, които търсели Божието царство, или от любопитство иска­ли да чуят този Про­поведник и Учител.

Исус свършил про­поведта си и людете почнали да разискват върху казаното. Све­черявало се и мом­ченцето се радвало, че е взело храна със себе си, та да не чака за вечеря докато се върне обратно у дома си. Но тъкмо когато отваряло кошницата си, за да си хапне, при него дошъл един чо­век и му казал: “Аз съм един от помощниците на Исус, ние търсим храна, за да могат всич­ки да се нахранят. Ще отстъпиш ли на Исус кошницата си? Ти не ще останеш гладно, защото Исус иска всички да се нахранят”.

“Ето моята храна, от­говорило момченцето, дайте я на Исуса и ако не стигне, аз мога и да не ям, ще чакам докато се върна у дома”. Мом­ченцето се чудило как с неговите пет хляба и две рибки ще се нахра­ни това голямо множе­ство. Исус обаче никак не се смущавал и наре­дил чрез учениците Си народът да се раздели на групи от по петде­сет човека и да насядат. Картината ще да е била много красива. Исус вдигнал ръце, благосло­вил храната, почнал да разчупва и да раздава на учениците. Те отнасяли храната и я раздавали на народа, а хлябовете и рибите все не свърш­вали. Всички получили изобилно храна и тога­ва учениците почнали да събират трохите и останките от хляба и напълнили дванадесе коша.

С каква радост мом­ченцето разправило на майка си как с при­готвената от нея храна Исус нахранил такова голямо множество. Но майка му се съмнява и казва, че навярно всич­ко това му се е присъ­нило. За малкото мом­ченце едва ли е имало по-голямо събитие в живота му. И ние мо­жем да си представим как това момченце до дълбока старост разпра­вя на всички как Исус е нахранил пет хиляди души с неговите някол­ко хляба и рибки.

Не само майката на това момченце, но и много модерни люде днес не вярват в чудеса. Дори и в някои неделни училища може да чуете учители да казват на де­цата, че това е само при­казка, че нищо подобно не е ставало и че таки­ва работи се разправят, само за да се покаже, че людете считали Исус за чудесен човек.

Истината е, че Исус не само извърши това чудо преди две хилядо­летия, но върши такива чудеса и днес и може да нахрани хиляди по хиляди с малкото, ко­ето сме готови да Му дадем.

Преди няколко годи­ни една група добри люде решили да доста­вят малко радост в една болница за недъгави деца. Устроили коледен банкет с коледно дърво за 350 деца. Ето какво казва един от участни­ците в това добро дело: “Сега разбирам какво иска да каже Словото с думите: по-блажено е да дава някой, отколко­то да получава. Светли­ната и радостта в очите на тия деца стократно възнаградиха усилия­та ни – малкото, кое­то сторихме за тях”. А това значи умножаване на петте хляба и двете рибки.

Може ли вашият Исус да ме нахрани? - ще по­пита някой. Моята кош­ница е празна, как мога да я напълня и да благо­словя други с нея? Чуй­те за делото на Джор­дж Мюлер от Бристол, който с вяра построил сиропиталище и отхра­нил 2 000 сирачета в продължение на някол­ко десетки години, без да проси нито един лев от когото и да било. Понякога ос­тавали без стотинка и без храна, но въпреки това децата се нареж­дали около трапезата и с песен благодарели на Бога за храна, ко­ято нямали, но преди да свършат песента и да насядат около тра­пезата, Бог по чуден начин отговарял на молитвата им с даро­ве от всички краища по света.

Нито едно от тия две хиляди деца нито веднъж не се лишило от храна, защото Бог винаги промислял. И ако Джордж Мюлер имал вяра да храни две хиляди сирачета, ние трябва да имаме достатъчно вяра, за да изхраним всеки един малкото си се­мейство. “О, вие, ма­ловерци”.

Донеси кошницата си при Исуса. В нея може да има само пет хляба и две рибки, или талантът ти може да е само един, но Той може да го употре­би за благословение на пет хиляди или на петдесет хиляди.

Източник: в. „Духовна Светлина” бр.4 (2008)

ДОНЕСИ КОШНИЦАТА СИ ПРИ ИСУС

ДОНЕСИ КОШНИЦАТА СИ ПРИ ИСУС

Едно малко мом­ченце искало да види Исус и да чуе гласа Му. То било слушало, че Исус обича децата и разправя приказки, които малките могат да разберат. Майка му му позволила да отиде като му пригот­вила кошничка с хра­на – пет ечемичени хляба и две рибки.

Момченцето се сбо­гувало с майка си и тръгнало на дългия си път. Трябва да е бил хубав пролетен ден, защото когато стигнало където Исус проповядвал, то наме­рило събрано голямо множество – пет хи­ляди души без жените и децата. Това били хора, които търсели Божието царство, или от любопитство иска­ли да чуят този Про­поведник и Учител.

Исус свършил про­поведта си и людете почнали да разискват върху казаното. Све­черявало се и мом­ченцето се радвало, че е взело храна със себе си, та да не чака за вечеря докато се върне обратно у дома си. Но тъкмо когато отваряло кошницата си, за да си хапне, при него дошъл един чо­век и му казал: “Аз съм един от помощниците на Исус, ние търсим храна, за да могат всич­ки да се нахранят. Ще отстъпиш ли на Исус кошницата си? Ти не ще останеш гладно, защото Исус иска всички да се нахранят”.

“Ето моята храна, от­говорило момченцето, дайте я на Исуса и ако не стигне, аз мога и да не ям, ще чакам докато се върна у дома”. Мом­ченцето се чудило как с неговите пет хляба и две рибки ще се нахра­ни това голямо множе­ство. Исус обаче никак не се смущавал и наре­дил чрез учениците Си народът да се раздели на групи от по петде­сет човека и да насядат. Картината ще да е била много красива. Исус вдигнал ръце, благосло­вил храната, почнал да разчупва и да раздава на учениците. Те отнасяли храната и я раздавали на народа, а хлябовете и рибите все не свърш­вали. Всички получили изобилно храна и тога­ва учениците почнали да събират трохите и останките от хляба и напълнили дванадесе коша.

С каква радост мом­ченцето разправило на майка си как с при­готвената от нея храна Исус нахранил такова голямо множество. Но майка му се съмнява и казва, че навярно всич­ко това му се е присъ­нило. За малкото мом­ченце едва ли е имало по-голямо събитие в живота му. И ние мо­жем да си представим как това момченце до дълбока старост разпра­вя на всички как Исус е нахранил пет хиляди души с неговите някол­ко хляба и рибки.

Не само майката на това момченце, но и много модерни люде днес не вярват в чудеса. Дори и в някои неделни училища може да чуете учители да казват на де­цата, че това е само при­казка, че нищо подобно не е ставало и че таки­ва работи се разправят, само за да се покаже, че людете считали Исус за чудесен човек.

Истината е, че Исус не само извърши това чудо преди две хилядо­летия, но върши такива чудеса и днес и може да нахрани хиляди по хиляди с малкото, ко­ето сме готови да Му дадем.

Преди няколко годи­ни една група добри люде решили да доста­вят малко радост в една болница за недъгави деца. Устроили коледен банкет с коледно дърво за 350 деца. Ето какво казва един от участни­ците в това добро дело: “Сега разбирам какво иска да каже Словото с думите: по-блажено е да дава някой, отколко­то да получава. Светли­ната и радостта в очите на тия деца стократно възнаградиха усилия­та ни – малкото, кое­то сторихме за тях”. А това значи умножаване на петте хляба и двете рибки.

Може ли вашият Исус да ме нахрани? - ще по­пита някой. Моята кош­ница е празна, как мога да я напълня и да благо­словя други с нея? Чуй­те за делото на Джор­дж Мюлер от Бристол, който с вяра построил сиропиталище и отхра­нил 2 000 сирачета в продължение на някол­ко десетки години, без да проси нито един лев от когото и да било. Понякога ос­тавали без стотинка и без храна, но въпреки това децата се нареж­дали около трапезата и с песен благодарели на Бога за храна, ко­ято нямали, но преди да свършат песента и да насядат около тра­пезата, Бог по чуден начин отговарял на молитвата им с даро­ве от всички краища по света.

Нито едно от тия две хиляди деца нито веднъж не се лишило от храна, защото Бог винаги промислял. И ако Джордж Мюлер имал вяра да храни две хиляди сирачета, ние трябва да имаме достатъчно вяра, за да изхраним всеки един малкото си се­мейство. “О, вие, ма­ловерци”.

Донеси кошницата си при Исуса. В нея може да има само пет хляба и две рибки, или талантът ти може да е само един, но Той може да го употре­би за благословение на пет хиляди или на петдесет хиляди.

Източник: в. „Духовна Светлина” бр.4 (2008)

сряда, 20 януари 2010 г.

Спри ме, Господи!



Успокой разтуптяното ми сърце и усмири моя дух.


Обуздай забързания ми бяг с един поглед към вечността.


Дай ми покоя на вечните планини всред хаоса на деня.


Научи ме на изкуството на малките почивки — да спра, за да разгледам някое цвете, да поговоря с приятел, да погаля някое куче, да се усмихна на някое дете, да прочета няколко реда от някоя добра книга.


Спри ме, Господи!


Напомняй ми всеки ден, че не непременно най-бързите печелят надбягването, че животът е повече от непрестанно повишаване на собствената скорост.
Дай ми да погледна към върха на стария дъб и да разбера, че е станал така висок и як, защото е раснал бавно и правилно


О.Л.Крейн

събота, 2 януари 2010 г.

ЖИВОТ ЗА ЖИВОТ

В един източен град живеели двама братя. Младият водел разпуснат и охолен живот. От ранно утро до късна вечер той бил зает от грешни увлечения и нямал никакво желание да скъса с греха. По-големият брат бил богобоязлив и смирен мъж, изцяло посветил живота си на Бог. Той неуморно вършел добрини и не се оставял да бъде изкушаван от някой грях. Начинът на живот, който водел брат му, го наскърбявал и той често му говорел със сълзи на очи. Последният не искал да знае нито молитвите, нито сълзите и продължавал да опропастява тялото и душата си. Така ден след ден той затъвал в разпуснатия живот. Гуляел до късно през нощта, докато брат му усърдно се молел на Бог за него.Веднъж, късно през нощта, големият брат чул силни удари върху къщната врата и бързо я отворил. Вкъщи се втурнал брат му, пребледнял, треперещ, с изцапани, кървави дрехи:

- Спаси ме! Спаси ме! – викнал той. Полицията ме преследва...Аз убих човек! Виж кръвта!...Виж това е неговата кръв!

Какво можел да направи брат му, за да го скрие? Да любовта има начини! Без да губи време, големият брат взел от малкия кървавите дрехи и ги облякъл. После облякъл малкия брат със своите чисти дрехи и го бутнал зад една странична врата, която затворил след него.

В същия момент чул хлопане на вратата, отворил и полицаите влезли в стаята.

- Тъкмо както и предполагахме, тук се крие убиецът – извикал един от тях.

- Към тази къща беше отправено нашето съмнение от дълго време за много други неща.

Полицаят пристъпил към по-големия брат, загледал дрехите му и запитал:

-Ти ли си убиецът? – Последният не отговорил нито дума.

-Защо го разпитваш? Виж кръвта по дрехите му! Ела да го вържем и приберем!

Те вързали ръцете му и го повели със себе си към затвора, където го хвърлили в една тъмна килия, докато настанало утро. През цялото време затвореният бил тих.

Когато настъпило утрото, го разпитали, но той нищо не отговорил, а само добавил:

-Аз знам, че трябва да умра за това престъпление и колкото по-бързо, толкова по-добре.

След няколко дни той бил изправен пред съда. Съдията погледнал кървавите му дрехи и казал:

-Тук няма нужда от по-нататъшни доказателства, въпросът е повече от ясен.

-Нямаш ли адвокат?-запитал обвинителят.

-Не, нямам – отговорил подсъдимият.

-Желаеш ли да кажеш нещо в твоя защита?

- Не желая- отговорил той с ясен и сигурен глас и навел своята глава, за да не го издадат очите му.

Съдебният процес приключил. Осъдили го на смърт.

Вечерта преди екзекуцията осъденият помолил директора на затвора да го посети. Когато последният дошъл в килията му, той проговорил:

-Желаете ли да бъдете така добър и да изпълните последното желание на един, който е изправен пред смъртта? Моля, дайте ми хартия и писалка, за да напиша едно писмо. Моля ви да ми обещаете пред Бог, че няма да го разпечатате и след моята смърт ще го изпратите на адреса. Бъдете сигурни, че няма никаква лоша цел в него, защото утре моята душа ще стои пред Бог, а аз не мога да говоря лъжа в последния си час!

Директорът наблюдавал лицето на осъдения , не могъл да се съмнява в истинността на думите и приел молбата му. Като че ли цялата му душа била в тази молба. Той бил така спокоен, така изпълнен с мир, че очите му излъчвали чистота.

Директорът донесъл всичко сам и обещал да изпълни последното желание на осъдения. Вечерта, когато килията била инспектирана, взели запечатаното писмо.

Нощта бавно преминавала. По-големият брат коленичил в своята килия коленичил в своята килия, душата му се изпълвала с мир и от прага на вечността като че ли надничал в един друг свят. По-малкият прекарал една безсънна нощ, изпълнен с много болка.Когато се зазорило и хората започнали работа, дошли тези, които отвели осъдения. Един час по-късно всичко приключило...

Скоро след това бил изпратен вестител, който отнесъл писмото. Той почукал на вратата. Един млад мъж с блед и боязлив вид му отворил и взел писмото. Той се взирал дълго в него, като че ли било погрешно адресирано. Накрая счупил восъка, прочел написаното и започнал да ридае...Втурнал се към вратата, а после обратно към стаята, като че ли бил обезумял...Цялото му тяло се тресяло и той охкал високо.

Както било написано в писмото? Съвсем малко, само няколко думи: „ Аз умирам утре вместо теб, облечен с твоите дрехи, а ти си облечен с моите. След като си спомняш за мен, ще живееш праведно и свято!”

„ Аз умирам вместо теб!”-той бил победен. Тези думи засегнали и съкрушили дълбоко неговото сърце, което до сега било заледено и вкаменено от греха и страха. Това сърце се пробудило отново и той извикал високо:

- Аз умирам вместо теб!...

Втурнал се навън, за да спаси, ако е възможно, своя брат. Отишъл в затвора, но там го спрели. Той настоятелно се помолил да му дадат възможност да поговори с директора на затвора. Неговото състояние ги накарало да отстъпят и те го въвели вътре.

Когато директорът прочел писмото, останал дълбоко засегнат. Той си спомнил сърдечната молба на осъдения и неговия необикновен спокоен поглед, на който не могъл да устои.

Дълбоко развълнуван от случилото се, съдията започнал да разпитва виновния . Последният признал всичко…досегашния си живот, последното престъпление, бягството, срамното мълчание и накрая завършилс болезнена молба:

-Нека да умра, аз заслужавам това...

Думите на убития: „Аз умирам вместо теб!” били святи за съдията в пълното им значение. Една такава жертва не би била невалидна и напразна. Със симпатия съдията наблюдавал този , който бил предмет на такава голяма любов, и чувствал, че не би могъл да го постави в в затвора и да го екзекутира.

Помилваният се върнал в своето жилище, където със сломено сърце извикал към Бога за милост и се покаял:

-Господи, молел се той и потвърждавал това със сълзи, не ме оставяй да умра в греховете си. Нали един друг е умрял за тях! Помогни ми против греха! Направи ме достоен да нося дрехите на този, който умря вместо мен! Помогни ми да ги пазя чисти от всяко петно и ме запази от всеки грях!

От този момент нататък хората не го познавали. Той бил коренно променен и се чувствал между тях като чужденец, изпълнен с любов и симпатия. Неговите стари приятели се опитвали отново да го привлекат към местата, където ходел по-рано. Но той им давал винаги смирен и решителен отговор:

-Облечен в тези дрехи, аз не мога да дойда! Брат ми не желае никога да ходя на тези места.

Постепенно те престанали да го изкушават, тъй като видели, че усилията им са напразни. Той загубил някои от тях изцяло, но други били учтиви и гледали с уважение на него и на дрехите, които имал на себе си. Те гледали с уважение на неговия свят и богобоязлив живот. Обърнали се от греха и избрали неговия начин на живот. Изминали много години, изпълнени с труд. Неговите усилия пред Бог принесли много плод. Дошло времето, когато двамата братя щели да се срещнат във вечността, за да не се разделят никога...

Драги читателю, ти също имаш един приятел и брат, който даде живота си за теб.Този приятел е Исус Христос – Божият Син. Той умря за твоя грях, пострада вместо теб, за да намериш милост пред Бог и да преминеш във вечен живот. Този нов и щастлив живот започва от момента, когато приемеш Исус. Той те обича толкова много, че пострада и умря вместо теб не само, за да те освободи от идващия съд и вечна смърт, но и от греха. Исус те изми в кръвта си, облече те в своите праведни дрехи и те новороди като Божие дете, за да живееш един чист и свят живот. Искаш ли да бъдеш облечен в Исусовата спасителна одежда и да живееш свято и праведно за негова слава?

Ако твоят отговор е да, тогава помоли се с тази молитва на Бог:

„Господи Исусе, изповядвам, че съм грешник. Съгрешавал съм в мисъл, думи и дела. Много скърбя за своите грехове и се отвръщам от тях в покаяние. Вярвам, че ти умря за мен, като понесе греховете ми на Своето тяло. Благодаря ти за Твоята голяма любов. Сега аз отварям вратата на моето сърце. Влез, Господи Исусе. Влез като мой Спасител, да ме очистиш. Влез като мой Господ и Учител, да вземеш контрол над мен. И аз ще ти служа в общение с други християни, като ти ми даваш сила цял живот. Амин.”